Осем хиляди дирхама бяха деветстотин долара. Абсурд. Особено при положение че само две чекмеджета бяха счупени, а самият ръчно боядисан скрин не беше повреден. На стената имаше три дълги ивици кръв и повечето щеше да бъде отстранено със сапун и топла вода. Но бях твърде разстроена, за да споря с мазния дребосък. Затова казах:
— Ще платя за допълнителната стая довечера. Предплатихме цената за апартамента за цял месец. Колкото до претенциите ви за щети, нека вашият адвокат разговаря с моя.
— Това не ме устройва, госпожо.
— И мен не ме устройва опитът ви да ме изнудвате за пари в такъв момент.
Поех надолу по стълбите към фоайето с раницата на гърба си.
Когато стигнах до рецепцията, почувствах импулс да хукна да бягам; да се втурна по страничните тъмни улички на Есувейра към заведението на Фуад и да заваря мъжа си седнал там с превързана глава и чаша червено вино пред себе си да рисува в скицника си с тъжна усмивка на лицето; аз да се хвърля в прегръдките му, облекчена, че го заварвам жив, да оставим следващите няколко дни да заличат всички ужасни неща, довели до това безумие, и просто да се оставя на щастието, че той е вън от опасност. Но друга част от мен проявяваше сериозни съмнения, че мога да остана в този брак. Инстинктивното ми усещане бе заглушавано от чувство на вина, че му бях заложила този капан, за който знаех, че ще го запрати надолу по спиралата на отчаянието. Това бе най-лошото в цялата история. Ако просто се бях изправила лице в лице с него с фактурата от уролога, поне щяхме да се навикаме един на друг и да стигнем до някакво разрешение, та дори то да означаваше нашият край като двойка. Вместо това бях избрала жестокия вариант. Да оставя на показ документите, придружени с бележка, в която му предлагах да умре… това беше крайно отмъстително. Като при повечето опити за мъст откатът бе наранил тежко самата мен.
Докосване по рамото. До мен беше инспекторът.
— Добре, вече можем да тръгваме — каза.
— Ако се окаже, че го няма там…
— Значи, го няма там.
Погледнах часовника си: почти девет и половина. Часове бяха минали, откакто бе напуснал стаята, незабелязан от никого. Докато вървяхме по задните улици към сука, се втренчвах към всеки, който се задаваше насреща ни, мотаеше се пред някоя врата или стоеше облегнат на стена. Сигурно това изпитват родителите на изгубено дете: неописуем ужас, че центърът на живота им е изчезнал, отчаяна необоснована надежда, че то внезапно ще се появи пред тях и ще сложи край на кошмара, от което друго спасение няма.
Стигнахме до кафенето на Фуад за по-малко от десет минути. И шестте маси на малката веранда отпред бяха заети. Фуад приемаше поръчка, когато ме забеляза. От начина, по който се напрегна, а после бързо се опита да прикрие стряскането си, усетих, че трябва да знае нещо за местонахождението на Пол. Но когато инспекторът се приближи до него, показа значката си и го огледа с подозрение, Фуад се престори, че е в пълно неведение.
— Естествено, че познавам мосю Пол — каза той. — Един от най-добрите ми клиенти. Винаги седи на онази ъглова маса. Имаме колекция от негови рисунки зад бара.
— Кога за последно го видяхте тук? — попита Муфад.
— Когато си тръгна към четири часа.
— Сигурен ли си, че не се е връщал? — намесих се.
— Мадам, въпросите ги задавам аз — предупреди ме Муфад.
— Само че изчезналият е моят съпруг. Освен това познавам Фуад, така че…
— За последен път видях мосю Пол, когато се сбогува с мен в четири часа днес.
— Все някой трябва да го е виждал оттогава — настоях.
— На смяна съм от три часа. Ако мосю Пол се беше появил, щях да го забележа.
— Би ли попитал някой от другите сервитьори?
— Аз съм сервитьорът, както много добре знаете, мадам. Ако беше идвал, щях да ви кажа.
Направи ми впечатление, че докато го изричаше, трескаво потъркваше палеца и показалеца си. Инспекторът зяпаше в друга посока. Той информира Фуад, че желае „да надникне в кухнята и складовете“, и получи отговор, че има картбланш да претърси, където желае. Щом Муфад влезе в заведението, обърнах се към Фуад и му казах:
— Отгатвам, че знаеш къде е Пол. Трябва да ми кажеш… добре ли е той?
— Може ли да дойдете по-късно?
— Няма да е лесно. Поставиха полицай на пост пред входа на хотела със заповед да ме следва навсякъде. Смятат, че аз съм наранила Пол.
— Намерете начин да дойдете тук преди полунощ.
— Моля те, моля те, само ми кажи дали мъжът ми е добре.
Ала в този момент инспекторът се показа и повика Фуад.