Тя извади смачканата стодоларова банкнота.
— Бях стъписана, като настоя да ми даде толкова много пари. Казах му, че не ги искам и че мосю Пикар ще побеснее, ако научи, че съм му помогнала да се измъкне… особено при това състояние на стаята. Но той ми обясни, че мосю Пикар ще си вземе парите за щетите от вас и че тези сто долара са подарък за мен, задето му помагам и си мълча. Само че не мога да ги задържа.
Тя ми протегна банкнотата, а аз се почудих дали Пол има запас от американски долари, за които не ми е казал.
— То се знае, че трябва да задържиш парите. Аз самата ще ти дам още триста дирхама, ако ми покажеш заден изход оттук.
— Ами полицията… те много ще ми се ядосат… Може да си изпатя, ако разберат, че аз съм ви помогнала.
— Не знаят, че ти си извела Пол. Няма да научат, че и на мен си помогнала. Така или иначе, аз ще се върна след около час. Какво взе той със себе си?
— Да е взел нещо ли? Нищо не взе. След като му превързах главата, стана и каза, че може да ходи, и ми даде парите. Помолих го да почака в стаята и се върнах, когато бях сигурна, че е безопасно да излезе.
— Къде е този таен изход? Ще мога ли да се върна оттам сама?
— Моля ви, мадам, ако ме хванат, че ви помагам…
— Аз ще поема вината.
Извадих от джоба си парите и ги натиках в ръката ѝ.
— И двамата с мосю сте много щедри.
Не, твърде много американци сме. Въобразяваме си, че с пари ще се измъкнем от всичко. Майра погледна банкнотите. Виждах, че се колебае.
— Ще се върна след двайсет минути — каза най-после. — Тогава Ахмед ще е в почивка. Няма да имаме много време, защото ще отсъства само петнайсет минути. Но стига да сте готова, като се върна…
— Ще бъда готова.
— Майра кимна и излезе.
Налях си чаша от „мароканското уиски“, ала ментовият чай не успяваше да ме успокои тази вечер. Бързо пъхнах в раницата неща, които не исках да оставям без надзор в стаята: лаптопа ми, паспорта ми, двата дневника — моя и на Пол. Преброих останалите си пари, които бях скрила за спешни случаи в калъфа на дневника ми. Бяха близо осем хиляди дирхама — приблизително деветстотин долара. Голямата ми надежда беше, че щом стигнех в заведението на Фуад, щях да установя, че Пол се е скрил в някое от помещенията там, неоткрито от инспектора. С малко прикоткване и доброта (щях да оставя настрани наранената си гордост за ден-два) можех да осигуря връщането ни в Щатите, където да предам Пол в ръцете на добър психиатър, а той вече щеше да му съдейства да се справи с факта, че го напускам.
Допих си чая. Устоях на изкушението да чета дневника на Пол, за да държа под контрол оскърблението и тревогата си.
Леко почукване на вратата. Отворих, а Майра постави пръст на устните ми и ме повика с жест да я последвам. Нарамих раницата. Тръгнахме по коридора. Нямаше никой. Промъквахме се като котки. В дъното имаше малка врата, наложи се да сваля раницата, за да се провра през нея, следваше тясно стълбище с ронещи се стъпала, а от стените лъхаше на мухъл. Слизахме все по-надолу и достигнахме някакво подземно ниво. Пред нас се появи друга врата. Майра я отвори и в носа ме блъсна остра и неприятна миризма. Тя извади от джоба си свещ и запалка. Приближи пламъка към фитила и прошепна:
— Не казвайте нито дума, не вдигайте излишен шум.
Намирахме се в схлупен тунел с плесенясали стени и влажен пръстен под. Височината му надали беше повече от два метра. Пол сигурно е бил принуден да се движи прегърбен през този влажен и вонящ проход наред с болката от контузията си. Задържах дъха си, поставих длан върху устата си, а с палеца и показалеца стиснах ноздрите си. Следвах свещта, която Майра държеше. Отне ни безкрайни и тревожни пет минути да стигнем до другия край. Стените сякаш се потяха, а струйките течна мръсотия се примесваха с насекоми, червеи и… о, боже, не… един плъх притича пред нас и ме накара да ахна. Майра остана съвършено равнодушна при внезапната поява на гнусния гризач и отново допря пръст до устните си. Почудих се дали един погрешен ход, неволно блъсване нямаше да накара целия тунел да се срине върху нас и да ни погребе живи. Ужасът ми, че съм в такова тясно място, се удесеторяваше от мисълта, че излагам на опасност младо момиче, вероятно не повече от четиринайсетгодишно, с настояването да ме преведе по маршрута на бягство на съпруга ми.
Стигнахме до метална врата. Майра се опита да я отвори, но тя не поддаваше и тя я натисна силно с малките си юмручета. След миг вратата се отвори със скърцане. Протегна се малка ръка и издърпа Майра напред. После същата ръка се показа отново. Поех я и бях изтеглена през ръждясалата каса на вратата, за да се озова лице в лице със собственика на ръката: около петнайсетгодишен хлапак с лукаво предизвикателно изражение. Той каза нещо на Майра на арабски. Тя му отвърна по начин, от който ми стана ясно, че не ѝ е харесал нахалният му коментар. Момичето премина на френски и ме осведоми: