— Баща ми казва, че лъжете, за да ме защитите.
— Обяснете му, че не лъжа.
Започнах да разигравам случката, посочих себе си и се впуснах в уверения:
— Помолих сина ви да ме заведе… — посочих към уличката напред — до кафене, което държи човек на име Фуад. — Показах как му давам пари. — Предложих да му платя за услугата. Синът ви не ми е искал пари. — Отново взех да жестикулирам между мен и Мохамед, сочех джоба си, показвах отново момчето и междувременно енергично клатех глава да подчертая, че той не ми е искал пари.
Беше същинска пантомима. Ала касапинът най-сетне ми повярва. Отново сграбчи рамото на сина си, посочи нейде в далечината и рязко издаде нова команда. Мохамед преведе.
— Баща ми заръча да ви заведа до кафенето на Фуад.
— Но къде е кафенето?
Мохамед отправи същия въпрос към баща си. Последва поредният поток от сърдита арабска реч, но някъде по средата на тази тирада осъзнах, че таткото всъщност дава указания за посоката. Накрая с безброй жестове, обозначаващи завиване надясно и наляво, касапинът се обърна към мен, мигновено стана любезен и ми отправи лек поклон, поставил дясната ръка на сърцето си. Доколкото можах да схвана от изражението му, извиняваше ми се за поведението на сина си.
Поклатих глава, докоснах рамото на Мохамед с майчински и закрилнически маниер и го помолих да преведе на баща си:
— Синът ви беше много възпитан и учтив. Можете да се гордеете с него, господине.
Това като че ли окончателно умилостиви касапина. Още веднъж ми се поклони, след което даде знак на Мохамед да ме води.
Отправихме се напред по тъмната улица. Щом завихме зад ъгъла, Мохамед спря и се разплака. Напереното хлапе изведнъж се превърна в тъжно, лишено от обич дете с тираничен баща. Предпазливо обгърнах раменете му в опит да го утеша, като очаквах да отблъсне ръката ми. За моя изненада той зарови лице в рамото ми и захлипа. Как ми се искаше да мога да го отделя от живота му и да го отведа на по-щастливо и безопасно място. Как ми се щеше себе си да отделя от моя живот.
Когато Мохамед се поуспокои, избъбри само една дума: „Merci“. После тръгнахме из заплетената мрежа от преки и стигнахме до кафенето на Фуад. Напълно наясно бях, че няма да успея сама да намеря пътя на връщане, така че дадох на Мохамед петдесет дирхама и го помолих да чака, докато приключа.
— Mon pere sera fache.
Баща ми ще ми се ядоса.
— Je vais parler avec Papa. Je vais tout regler.
Аз ще говоря с баща ти. Ще те извиня пред него.
Мохамед кимна и си намери каменно стъпало за сядане, а аз се приближих към кафенето. Когато се извърнах назад да го погледна, седеше там самотен на вид и без да знае как да си уплътни времето. В съзнанието ми изникнаха всички онези мъже, които бях виждала навсякъде из Есувейра, приседнали на тухлени зидове или край колички, натоварени със стока, обзети от тихо отчаяние, инертни сред хаоса на живота наоколо им. Неизменно се изпълвах със съчувствие към тези пасивни хора с празни очи, които сякаш съдържаха най-парливия възможен въпрос: Това ли ще е само животът ми? Как не ми се искаше Мохамед да свърши като някой от тези мъже. Усещах предопределеното му бъдеще — в бащината му касапница, докрай в мазето сред животинските трупове.
Когато пристъпих на терасата на кафенето, Фуад ме погледна, сякаш самата чума се бе отбила на посещение. Но с примирена физиономия ми направи жест да седна на маса в далечния ъгъл. После се изгуби вътре за няколко минути и се върна с найлонова пазарска торбичка в ръка. Донесоха ни ментов чай. Той го наля в две чаши. Известно време седяхме мълчаливи. Очевидно беше, че очаква аз да подхвана разговора… или разпита по-точно.
— Знаеш ли къде е мъжът ми?
— Може би.
Фуад явно не се канеше мигом да си изпее всичко пред мен. Внимателно подбрах следващите си думи.
— Разтревожена съм. И не само защото съпругът ми изчезна, а и защото се е наранил.
— Той ми каза, че вие сте му го причинили.
— Какво?! — викнах.
Веднага всички очи в кафенето се насочиха към нас. Недоволството на Фуад нарасна още повече. Той вдигна пръст към устните си.
— Не ви трябва да привличате внимание към себе си — прошепна.
— Не съм наранила мъжа си.
— Това е вашата версия.
— Това е истината, господине. Мъжът ми е в много нестабилно състояние и една от камериерките в хотела го е видяла да блъска главата си в стената…