— Което вие сте го накарали да стори.
О, господи, вече бях напълно озадачена.
— Не съм го насилвала да се наранява.
— Той каза, че сте го отблъснали.
— Хванах го в лъжа. В ужасна лъжа.
— И сте му оставили бележка да се самоубие. Точно това се е опитал да направи.
Мълчание.
— Бях разгневена и отчаяна — промълвих.
— Той е приел думите ви буквално. А сега… защо да ви помагам?
— Защото той има нужда от помощта ми. Защото е крехък и изживява тежка криза.
Фуад отклони поглед.
— Умолявам те… Само ми кажи къде е той.
Мъжът вдигна рамене.
Бръкнах в раницата и извадих дневника на Пол. Отворих го и му показах снимката на младата жена на име Самира.
— Познаваш ли я? — попитах.
Мълчание.
— Знаеш ли дали е тръгнал за Казабланка да се види с нея?
Мълчание.
— Трябва да ми помогнеш, Фуад.
— Не, не трябва.
— Ще ти дам сто дирхама, ако ми кажеш.
— Петстотин.
— Двеста и петдесет — отвърнах.
— Триста.
Кимнах в знак на съгласие. Той ме подкани с жест да му дам парите и аз го сторих. Преброи малката пачка банкноти, преди да ми каже:
— Да, мосю Пол отиде да види тази жена.
— Обясни ли защо се вижда с нея? Защо държи снимката ѝ в дневника си?
— Ще трябва да попитате него.
— Но как мога да го сторя?
— Идете в Казабланка.
— Срещнал я е в университета, където преподава — чух се да казвам, изричайки на глас сценария, който ми се беше изяснил след откриването на снимката.
Била е една от неговите студентки и все повече се е влюбвал в нея по време на връзката им през тази година заедно. Когато тя е казала, че се връща в Мароко за лятото, пожелал е да я последва през Атлантическия океан в Северна Африка. Но тъй като не би могъл да изчезне без мен, ме убеди да го придружа. Само че винаги е търсил подходящия решителен момент да се втурне в обятията ѝ. Не използва ли инцидента с блъскането на главата като извинение да изчезне и да породи у мен чувство за вина, че съм го тласнала отвъд ръба на пропастта? Не го ли подтикна откритието, което направих, да изиграе коза си на самоунищожение, за да осъзнае след това, че единственото бъдеще, което му остава, е с нея в Казабланка?
— Кажи ми, моля те — заговорих му. — Той в Бъфало ли я е срещнал?
— Попитайте него.
Отворих дневника на Пол и посочих страницата, където беше написал адреса ѝ.
— Ето тук живее тя. Ще ме откараш ли дотам?
— А какво ще си помислят от полицията?
— Ще ти платя.
— Ако ви откарам до Казабланка, инспекторът ще задава въпроси, много въпроси. Може дори да реши да затвори заведението ми. Така че…
— Тогава ми намери друг да ме закара.
— Десет хиляди дирхама.
Близо хиляда и сто долара.
— Пълен абсурд.
— Това е цената. Ако не ви харесва, вземете автобуса. Има един, който тръгва в полунощ. Разбира се, полицията има свои хора, които следят кой пристига в града и кой заминава. Мароко е полицейска държава. Много учтива полицейска държава. Но всички по някакъв начин са под наблюдение.
— Как тогава Пол се е измъкнал незабелязан?
— Разполагаше с помощ.
— Сега аз моля за помощта ти.
— Назовах ви цената.
— Мога да ти дам само четири хиляди дирхама в брой.
Пауза. Той се изправи.
— Чакайте тук — каза и отново влезе в кафенето.
Погледнах по посока на Мохамед. Той ми помаха срамежливо. Помахах му в отговор, като едновременно с това се чудех дали Фуад няма да се върне с полицаи, на които е съобщил, че съм се измъкнала от хотела и се опитвам да го подкупя да ме изведе от града.
Но след около минута Фуад се върна сам.
— Добре — прошепна той. — Четири хиляди дирхама за еднопосочен превоз до Казабланка. Ще ми платите предварително.
— Кога тръгваме?
— Сега.
12
Колата беше пежо антика с разбито окачване и двигателят ѝ издаваше гръмки шумове на всеки няколко минути. Движехме се с осемдесет километра в час и ненадейно се раздаваше шумно пърпорене, сякаш машината бе на прага на смъртта. Тези злокобни звуци като че въобще не притесняваха шофьора, мъж на име Симо: жилест, намусен, към петдесетгодишен, с тежка давеща кашлица, очевидно в резултат от прекаляване с цигари. През четирите часа на пътуването ни до Казабланка между устните му винаги имаше фас. Щом една цигара изгореше почти до филтъра, той вадеше нова от пакета на седалката до себе си и я палеше от предишната.
Симо настоя да се настаня на задната седалка, където бях отворила и двата прозореца, за да бъде пропъден несекващия облак от дим и да се осигури някаква вентилация в душната нощ, в която влажността правеше въздуха лепкав като кленов сироп. Симо даде ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с мен извън това да ме закара там, където отивах. Когато го попитах знае ли къде се намира адресът, даден му от Фуад — беше му го написал на арабски, — той кимна. В отговор на въпроса ми каква е вероятността да попаднем на полицейски постове по пътя, само вдигна рамене.