Разплаках се. Плаках дълго в тъмнината на тази очукана кола, наблюдавана в огледалото за обратно виждане от мълчалив човек, изпитващ неудобство от такава проява на чувства. Той запали нова цигара. Когато плачът ми утихна, мъжът бръкна в плик на предната седалка и ми подаде няколко кубчета баклава, увити в хартия.
— Моя жена прави това — скалъпи някак той на френски. — Вие яжте.
— Шукран.
Кимна ми. Не си казахме повече нито дума до пристигането в Казабланка.
Затворих очи с надеждата сънят да ме пребори. Не се случи, така че отново ги отворих. После, с мисълта колко е неразумна тази идея, извадих от раницата си дневника на Пол. Държах запалката толкова близо до страниците, че се боях да не би при подскачане на колата в някоя дупка да ги подпаля. Повечето от тях бяха заети от направени набързо скици, драскулки, визуални импровизации на живота около него, който той не спираше да наблюдава. Тук-там имаше по някое разсъждение или признание, но най-много ред или два. Пламъкът на запалката хвърляше чудати сенки, докато изчитах страница след страница подобните на епиграми откровения на мъжа ми. Това, че никъде не бяха отбелязвани дати, беше толкова типично за Пол. Цифри, крайни срокове — все гледаше да ги отбягва. Нямаше определена хронология в тази кавалкада от съмнения и укори, отправени към него самия, и…
Робин изглеждаше така шокирана и разочарована, когато ѝ казах при пристигането ни в Каза, че ми се иска да се върна у дома. Не я обвинявам, че е разочарована. Тя се омъжи за човек, който не става за брак и който е наясно, че съпругата му е твърде добра за такъв двуличен неудачник като него.
Няколко страници по-нататък имаше скица на мен гола в хотелското ни легло.
Невероятен секс както винаги. Колебанията ми относно нея и всичко това изчезват, когато я обладавам.
Стиснах здраво клепачи. Ето защо никога не бива да четеш дневника на любимия си.
Понякога Робин гледа на мен, сякаш съм петгодишно хлапе, изхвърлило всичките си играчки от кошарката. Не е много далеч от истината.
Затворѝ дневника веднага.
Днес тя прекали с похвалите за новите ми рисунки. Усетих се смирен пред нейния ентусиазъм. Защо уверенията ѝ в моя талант ме карат да се чувствам непълноценен?
Следваше друга бегла моя скица как стоя на балкона, загледана в далечината.
Тя ще ме напусне, като узнае. Би била идиотка, ако не го стори. Ще жаля за нея. После ще обърна страницата. И ще си кажа, че така е по-добре. Защото аз не заслужавам щастие.
Не мога дори да си представя какво би означавало да поема отговорност за нов живот.
Значи е бил наясно, че с извършването на тайната вазектомия зарежда оръжие, което в крайна сметка щеше да гръмне в лицето му.
Не мога дори да кажа какво искам. Не, истинският проблем е този: не мога да кажа какво не искам.
Докато ме бе убеждавал, че иска дете, очевидно не бе искал дете.
Това място е пълно с твърде много сенки за мен. Със спомени за неизпълненото обещание. Трябва да върна Самира в живота си. Дали Ромеи Б. X. може да помогне за каузата ми?
Кой беше Ромен Б. X.? Получих отговор на този въпрос малко по-късно, когато попаднах на страница с името „Ромен Бен Хасан“, написано в долното поле, последвано от адрес също в Казабланка 4е. Разрових паметта си да си припомня къде бях чувала това име преди. И се сетих. Бен Хасан беше приятелят художник на Пол от годината му, прекарана в Казабланка; човек с френско-марокански произход, онзи бохем, който беше въвличал Пол в забави и пиянски сбирки. Късметът беше на моя страна: под адреса имаше телефонен номер. Живееше в същия район на Казабланка като Самира. Имаше ли някаква връзка между тях? Не ми ли каза Пол, че е изгубил контакт с Бен Хасан, когато името му изникна в разговор преди няколко седмици? Поредната от многото лъжи, които ми беше пробутвал.