Вместо да вляза вътре да си взема чековата книжка (както вече бях правила при няколко предишни случая), просто казах:
— Съпругът ми е във фитнеса на Манор Стрийт, на около пет минути оттук с кола. Питайте за него на рецепцията, познават го. И…
— Но вие бихте могли да уредите въпроса веднага.
— Бих могла, но няма да го сторя. Говорете директно със съпруга ми.
Повторих адреса на спортния клуб, извиних се и затворих вратата. Щом човекът от агенцията потегли с колата си, отидох в спалнята, прибрах малко багаж в сак и се обадих в Бруклин на старата ми съквартирантка от колежа Рут Ричардсън. Попитах я дали мога да използвам разтегателното ѝ канапе за няколко дни. После оставих на Пол бележка: „Дългът за виното трябва да е платен, докато се върна във вторник вечер“. Качих се в колата си и шофирах седем часа в посока югоизток до града, за който открай време си бях обещала, че един ден ще нарека свой. Държах мобилния си телефон изключен и прекарах следващите четири дни в старание да не досаждам на Рут с моя коктейл от гняв, вина и тъга. Рут, преподавателка по английска литература в Бруклин Колидж, разведена, без деца, разочарована на любовния фронт, невероятно забавна и свръхначетена („Висшето изкуство е оправданието на Бог за мъжете“, отбелязваше често), както винаги се държа като страхотна приятелка. Вдъхна ми решимост, когато казах, че може би трябва да се обадя на Пол и да видя в какво състояние е.
— Последния път, когато се оказа затънал в дългове, ти какво направи? — попита ме.
— Бръкнах в пенсионния си фонд и платих десет бона, за да го отърва от неприятности.
— И какво ти обеща той в замяна?
— Знаеш много добре. Призна, че страда от патологична мания, когато опира до харчене, и обеща да се ограничава.
— Мания, която подкопава брака ви. Толкова е тъжно. Особено защото всъщност харесвам Пол.
— Аз пък го обичам лудо въпреки този негов много лош навик. Още може да ме разсмива. Толкова е умен и винаги обзет от интелектуално любопитство. А и той продължа да ме смята за секси… или поне така повтаря постоянно.
— Продължавате ли с опитите за дете?
— Разбира се.
Когато срещнах Пол три години по-рано, бях на трийсет и седем. Шест месеца, след като бяхме признали любовта си един на друг и обсъждахме прекрасните перспективи за общо бъдеще, аз деликатно повдигнах въпроса, че не бих искала да мина през живота, без да съм станала майка, и че навлизам във фазата „сега или никога“. Съзнавах, че внасям напрежение във връзката ни с този стремеж „да се изпревари часовникът“, и казах на Пол, че напълно ще го разбера, ако според него е прибързано. Отговорът му ме стъписа.
— Когато си срещнал любовта на живота си, естествено, че ще искаш да имаш дете с нея.
Да, Пол беше голям романтик. Такъв романтик, че скоро след това ми направи предложение за брак, макар да му бях казала, че след като вече ми е минало през главата, не горя от желание да повторя. Но пък бях толкова замаяна от чудото да открия любовта на моята възраст, и то в лицето на толкова талантлив и оригинален човек, и то в Бъфало, че казах „да“. Но той уточни как, макар да бил наясно, че часовникът тиктака, сме имали нужда да поживеем заедно известно време, преди да станем родители. Съгласих се с молбата му и до миналата есен останах на хапчета против забременяване. След това сериозно започнахме с „опитите“ (що за странна дума?) за бебе. Хвърлихме се е много енергия в задачата — макар че сексът от самото начало бе аспект от брака ни, в който всичко вървеше гладко. Не ни беше нужно да се мотивираме, за да правим любов всяка нощ.
— Ако не мога да забременея естествено, има и други възможности — казах му шест месеца по-късно, след като нищо не се случи.
— Ще забременееш.
— Звучиш много уверено.
— Ще се случи.
Този разговор се състоя десет дни, преди човекът от агенцията за събиране на дългове да се появи на прага ни. Когато се отправих е колата на юг към Бруклин с изключен телефон, острата ми тъга по Пол беше съпровождана с осъзнаването, че той е последният ми шанс да имам дете. И тази мисъл…
Рут сипа още вино в чашата ми и аз отпих дълга глътка.
— Той не е последният ти шанс.
— Искам дете от Пол.
— Звучи категорично.
Приятелството винаги е сложно уравнение — особено приятелство, в което отрано е постигнато споразумение истината да не бъде захаросвана.
— Не искам да съм самотна майка — казах. — Ако мога да го убедя да приеме, че има известни отговорности…