Онова, което открих в магазина, ме изненада. Беше добре зареден с висококачествени готови храни, предимно френски. Имаше и местни продукти — хумус, тахан, кускус, разнообразни марокански печива. Но присъстваха също и различни марки чай от „Едиар“ в Париж. И „Неспресо“ в капсули. И белгийски шоколад. И италиански зехтин екстра върджин. Беше от рода местните деликатесни магазини, каквито се срещаха във всеки космополитен град, и очевидно обслужваше отбрана клиентела. Имаше и стелаж с чуждестранни вестници на френски, английски, немски, испански, италиански — всичките от този ден. Взех „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, платих за тях, после прекосих обратно улицата и си избрах маса на терасата с добра видимост към входа на жилищната сграда. Дойде сервитьор. Поръчах си закуска, осъзнала, че от безсънната нощ насам не бях хапнала нищо освен малко баклава след късната ми закуска предишния ден, тъй като страхът и стресът бяха заглушили глада ми. Огледах околността. Сградите тук бяха предимно ар деко с няколко по-модерни, пръснати сред иначе еднородния в архитектурно отношение квартал. Кафенето, където седях, би било съвсем намясто в
Париж. До магазинче с изящно опаковани сапуни и масла за вана имаше интересна на вид книжарница. Рекламни плакати показваха млади и енергични двойки, на вид хора с професия, вгледани замечтано един в друг и хванали в ръце последни модели мобилни телефони. Имаше и магазин за електроника с най-новото в сферата на лаптопите и клетъчните комуникации. Мина жена в прилепнал клин, която правеше сутрешния си джогинг. Край пътя бяха паркирани аудита, мерцедеси и поршета. Никъде не се мяркаше бурка. Бях в едно съвършено различно Мароко от онова зад стените на Есувейра: познат и в същото време съвсем чужд свят.
По пътя минаха още две магарешки каруци. Едно от животните спря да пикае и оплиска бронята на близкия мерцедес. Собственикът му — солиден мъж, с вид на бизнесмен, с черен костюм и бяла риза, с цигара в едната ръка и мобилен телефон в другата — стана от масата си в кафенето и тръгна натам, крещейки укори и обиди. Стопанинът на магарето се опита да смекчи ситуацията, като взе да бърше бронята с крайчето на джелабата си. Това още повече вбеси мъжа. Портокаловият ми сок и кроасаните пристигнаха едновременно с полицай, който се зае да успокоява бизнесмена и нареди на стопанина на магарето да престане да разнася урината му върху боята на мерцедеса.
Захапах кроасана с облекчение, че слагам нещо в уста. Погледнах към страниците на „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и си помислих как по време на престоя ни в Есувейра нито веднъж не ми хрумна да си купя вестник. Сега научих за нова криза на Уолстрийт, за поредната вълна от бомбардировки над Бейрут, за смъртта на бивш диктатор в Кавказ и…
Крясъците откъм отсрещната страна на улицата се засилиха. Бизнесменът, окончателно разярен от кротката реакция на собственика на магарето срещу това оскверняване на скъпия автомобил, взе да го блъска, с което принуди полицая да го задържи със сила. И тогава бизнесменът извърши върховната глупост да блъсне полицая толкова рязко, че онзи падна на платното и само благодарение на бързата си реакция успя да се спаси от идваща кола. Тя удари рязко спирачки и се блъсна в мерцедеса.
Настана пълна олелия, бизнесменът отвори вратата на колата, сплескала предницата на неговата, и се нахвърли върху шофьора. Притесненото магаре нададе рев. Жалните му звуци ме накараха да насоча поглед към улицата в точния момент — тъкмо когато външната врата на жилищната сграда се отвори и отвътре излезе млада жена с буйна къдрава коса. Беше много висока, над метър и осемдесет, абсурдно слаба, облечена в прилепнали сини дънки, елегантни сандали и свободна ленена риза. Дневникът на Пол беше на масата и аз бързо измъкнах от него снимката на Самира. Трябва да беше правена няколко години по-рано, защото жената пред мен бе по-зряла, но все така непоносимо красива. Метнах пари на масата и хукнах. Тя стоеше недалеч от продължаващата неразбория — на бизнесмена му слагаха белезници — и наблюдаваше развитието на драмата. Приближих се към нея.