— Вие ли сте Самира? — попитах я.
Изглеждаше стъписана от въпроса, но въпреки това отговори на безупречен английски.
— Кой иска да знае?
— Жената на Пол.
Лицето ѝ се изопна.
— Нямам какво да ви кажа.
Извърна се и тръгна да се отдалечава. Последвах я и извиках:
— Моля ви, нужно ми е да знам…
— Не чухте ли какво ви казах току-що?
Продължаваше да крачи, а аз се изравних с нея.
— Той тук с вас ли е? — попитах.
— Няма да разговарям с вас.
— Налага се.
Когато изрекох това, допуснах грешката да я докосна по рамото. Тя отметна ръката ми с тръсване на раменете и процеди:
— Ако ме пипнете отново…
И пак забърза. Но аз не изоставах от нея.
— Знаете къде е той — настоях.
— Нямам представа. А сега ме оставете.
— Не ме лъжете.
Сега тя се спря и се обърна към мен.
— Да лъжа? Аз да лъжа? И вие смеете…
— Кажете ми къде е той.
— Той да ви каже.
— Значи е горе? У вас?
— Не бих го пуснала през прага.
— Но е идвал тук?
— Сега ще се кача в колата си.
— Трябва да ми помогнете — започнах да я умолявах.
— Не, не трябва…
Извади от чантата си връзка ключове и щракна дистанционното да отвори малък ситроен, паркиран на улицата. Когато посегна към предната врата, се изпречих на пътя ѝ.
— Знам коя сте. Известно ми е, че имате връзка с него. И ако го искате, аз не възразявам. Но просто трябва да знам…
Само дето не крещях. Ала нейният глас прозвуча по-силно и от моя.
— Да имам връзка с него? Да го искам? Вие знаете ли коя съм аз?
— Да, знам…
— Нима? — изрече неочаквано много тихо и студено. — Ако знаехте, не бихте хвърляли подобни обвинения.
— Коя сте тогава? — настоях.
Тя срещна погледа ми със свирепо презрение и отвърна.
— Аз съм негова дъщеря.
13
Стърчах на тротоара много дълго, след като тя вече бе потеглила с колата си. Бях толкова зашеметена от това разкритие, че останах като замръзнала, след като тя ме отмести от пътя си и мина покрай мен. Вдигнах поглед и зърнах за кратко лицето ѝ с изражение на сурова надменност. Ала очите ѝ излъчваха дълбоко отчаяние.
После даде газ и изфуча с колата надолу по улицата.
Стоях неподвижна в продължение на няколко мига, без да знам какво да предприема нататък. Накрая се върнах в кафенето. Келнерът държеше под око масата ми: вестниците, кроасаните, портокаловия сок. Когато се приближих, върна ми банкнотата от стоте дирхама, която метнах, преди да подгоня Самира.
— Оставихте си всичко, госпожо.
— Трябваше да говоря с някого.
Леко кимване за потвърждение. Дали беше наблюдавал разигралата се сцена? Събрал ли беше две и две и стигнал ли бе до заключението, че съпруга се изправя пред жената, за която подозира, че е любовница на мъжа ѝ? Де да знаеше истината. Де да я бях знаела аз.
Седнах и затворих очи, изтощена и объркана, напълно сразена при този непредвиден развой на ситуацията.
Той има дете. Има дете и тя е поне на трийсет години. Може би и на повече. Дъщеря. Красива дъщеря. Очевидно зачената с мароканка. Ако се съдеше по възрастта ѝ, моментът на зачеване бе преди десетилетия — а снимката, която Пол държеше в дневника си, трябва да беше отпреди десет години. Беше го пазил в тайна от мен. Тайна, която правеше другата му измама — че си е направил вазектомия, а ми беше обещал дете — още по-съсипваща.
— Желаете ли кафето си сега, мадам?
Беше келнерът. Кимнах му в знак на съгласие. Гладът ме принуди да изям кроасаните и да изпия много добрия портокалов сок. Опитах се да чета един от вестниците. Думите плуваха пред мен и аз го отместих встрани. Насила натикваха бизнесмена в полицейска кола, макар че той продължаваше да се съпротивлява, дори с ръце, закопчани на гърба с белезници. Щяха да го арестуват за нападение над полицай и щеше да пръсне сериозна сума пари по адвокати. Не сме ли сами архитекти на нещастията си? А след като видях омразата и обидата в очите на Самира, вече знаех, че баща ѝ дълбоко бе наранил и нея.
Нейният баща.
А коя беше майка ѝ? Къде се намираше сега?
Погледнах часовника си. Шест и четиресет и три минути сутринта. Полетът ми щеше да е по обяд. Щях само да си изпия кафето. След като е бил отхвърлен от дъщеря си в град, където е потърсил подслон, Пол със сигурност би се обърнал към приятели. Или по-конкретно към един приятел. Някой, чието име бе споменавал и в разговор, и на страниците на дневника си. Отворих го и намерих записката, която търсех. Онази, в която бе изразил желанието си да възстанови контакт със Самира.