Погледнах Бен Хасан с още по-голямо уважение. За пръв път чувах някой така точно да характеризира сложната психика на мъжа ми. Разбира се, когато си затънал в лична криза, си по-склонен да приемеш теория, потвърждаваща най-мрачните ти мисли. Почувствах, че ако се задържа тук и приема гостоприемството на Бен Хасан, ще науча много повече за човека, когото някога си мислех, че познавам и разбирам, а всъщност бях виждала само тънкото лустро на обвивката му, криеща многото му противоречиви лица.
— Ако си в състояние да ме изтърпиш няколко часа, много бих искала да остана — казах на Бен Хасан.
— Вярвам, че ще мога да те изтърпя — отговори той.
14
Наистина имаше голям универсален магазин само на пет минути от жилището на Бен Хасан. Взех малкото си вещи със себе си, като знаех, че паспорт не бива да се оставя никъде в Мароко — най-малкото при човек, който се занимаваше с нелегална изработка на документи.
— Искаш ли да вземеш душ, преди да излезеш?
— Ще се изкъпя, като се върна с чистите дрехи.
— Омар може да те заведе.
— Просто ми обясни къде да ида.
Бен Хасан ме упъти към магазина и ми съобщи, че до него имало кафене на име „Парижанин“ с безжичен интернет.
Десет минути по-късно се озовах в монокултурен свят на потребителски стоки и мода, климатизиран и озвучен с тиха поп музика, явно подбрана от някой гуру в маркетинга, с подходящи звукови характеристики, които да насърчават клиентите да пазаруват. Напълних кошницата си с бельо, тениски, бежов памучен панталон, шорти каки, две бели ленени ризи, сандали и внезапно ме прониза отчаяна тъга. В ушите ми прозвуча коментар, който Пол бе направил само преди няколко дни. Бяхме на балкона на стаята ни, слънцето бавно залязваше над океана, държахме по чаша вино в ръка, още опиянени от секса, който бяхме правили преди малко. Жегата от деня отслабваше, светлината къпеше града в сияние с цвят на коняк, а мъжът ми се обърна към мен с почти блажена усмивка и каза:
— Много се говори как трябва да се затръшне вратата към потребителския манталитет, а всички сме негови роби. Но тук сме свободни от това… поне за кратко.
После разговаряхме оживено как трябва да обмислим нов подход за справяне с този свят. Как може би след четири или пет години Пол щеше да се пенсионира от университетския си пост; как аз можех да продам счетоводната си фирма; как къщата ни в Бъфало вече щеше да е изплатена, при което можехме да я сменим с по-малка на крайбрежието на Мейн с хамбар, който да преустроим в ателие за Пол и обширна мансарда за мой кабинет. И в този кабинет най-сетне щях да се опитам да напиша романа, който се оформяше вече от години в съзнанието ми (но който предвид творческите ми комплекси никога не се осмелих да започна): история за живота на татко и вродената тъга в същината на американската мечта за успех.
— Ти ще можеш да пишеш, а аз ще рисувам, без нищо да ни пречи — каза той. — Като продавам по няколко картини на година, лесно ще можем да си позволяваме месец тук, в Есувейра, или пък някъде в Южна Франция. Чувал съм, че в Пиренеите можеш да наемеш бунгало за триста евро на месец…
— Живот с несекващи приключения.
— Точно такъв ще водим — потвърди той. — Напълно достъпен ни е, само да го пожелаем. Дори когато имаме с нас нашия син или дъщеря.
Усетих как отново изтръпвам от ярост. Мъка, гняв и…
Той си има дъщеря… Има си и съпруга.
Друга съпруга.
— Госпожо, добре ли сте?
Беше една от продавачките, много хубавичко момиче на не повече от двайсет и една. Поставила бе ръка на рамото ми в опит да ме задържи в равновесие. Имах нужда да ме задържат в равновесие ли? Нима видът ми подсказваше, че всеки момент щях да се килна напред в пропастта…?
— Съвсем добре съм — отвърнах, макар да знаех, че това е далеч от истината.
— Простете, не биваше да се натрапвам. Желаете ли да ви услужа с нещо?
— Нужни са ми тоалетни принадлежности.
— И грим?
— Нуждая ли се от грим?
— Госпожо, не исках да ви се меся. Отново моля за извинение.