Естествено, той скочи и успя да изкълчи глезена си при приземяването, а това усложни нещата при слизане цели десет етажа. Но тъй или иначе, стигнахме долу. Преди да се покаже навън, Пол се преоблече в джелаба с качулка, която му бях донесъл. Излезе с куцукане през вратата, като се подпираше на мен, и минахме досами човека, оставен от братята да държи под око жадуващия бягство американски любовник на сестра им. Когато онзи видя, че Пол е пострадал, взе, че го подхвана от другата страна и му помогна да стигне до мястото, където бях паркирал пежото, моята тогавашна кола. На Пол му правеше чест, че въпреки ужасната болка си държа устата затворена. Качулката бе толкова надвиснала над лицето му и успяваше да скрие, че е от бялата раса. Мъжът ме попита защо Пол куца. Отвърнах му, че е глухоням и е бил нападнат от бандити. За наше щастие, онзи беше много глупав, но пък достатъчно добросърдечен да помогне на инвалид и въобще не се усъмни в абсурдната ми измишльотина. Дори ни пожела добър път, като потеглихме.
Знаех, че бащата на Файза има много връзки благодарение на поста си в Мароканската централна банка и най-вероятно ги беше задействал на летището, за да не допусне Пол да се качи на самолет за Щатите. Затова пътувахме шест часа с колата до Танжер — по онова време нямаше магистрали — и там го качих на ферибота за Малага. Дадох му достатъчно песети, за да иде на лекар за глезена си, да си плати една нощувка в хотел и билет за влака до Мадрид. И после… — Бен Хасан щракна с пръсти. — Хоп! Пол Люън изчезна от живота ми.
— Но когато се е върнал в Щатите, ти се обади, нали? — попитах.
Бен Хасан поклати глава.
— Не ти ли върна дълга?
Бен Хасан поклати глава.
— Какво стана, след като се роди бебето?
— Какво стана ли? Файза си понесе срама, че е самотна майка. В продължение на години не ѝ позволиха да преподава в колежа, едва свързваше двата края с частни уроци и дори с чистене на чужди апартаменти, тъй като семейството ѝ практически се отрече от нея.