— Ако направиш скандал тук и ме посрамиш публично, ще последват ответни мерки.
— Ти си гангстер.
— Това е въпрос на интерпретация. Също такъв е фактът, че съм единственият ти приятел тук.
— „Приятел“, който изигра мъжа ми…
— Мъжът ти сам се вкара в този водовъртеж. По своя воля дойде при мен. Умоляваше ме да му осигуря път обратно към дъщеря му. И аз го сторих.
— Като същевременно постигна и своята разплата.
— Той знаеше каква лихва му искам за парите. Прие сумата. Наясно беше, че трябва да дойде в Мароко, за да подпише документите. Да, вече знаеш истинската причина да пристигнете тук това лято. Пол и с това се съгласи. Предупредих го, че ще е трудно да си проправи пътека до сърцето на Самира, че е израснала потискана от отсъствието на баща си и от нежеланието му да поддържа връзка с нея. Самата тя пишеше на Пол поне по веднъж годишно, докато навърши двайсет и пет. Дори след ужасния разрив с майка ѝ все още се бе вкопчила в наивната надежда, че някак той ще се окаже добър баща и ще я спаси от бездънната самота. Накратко, Пол знаеше, че като се опитва да съживи обърканото си минало, навлиза в компрометирана и рискова ситуация. И все пак реши да прелети през Атлантическия океан и да падне право в ръцете ми. А ти, съвършено невинната, добре запозната с отсъстващите бащи и мъже в непрестанни преговори със собствената им изтъкана от конфликти личност, би трябвало да престанеш да браниш Пол с майчинската си самоотверженост и да го оставиш да се прояви веднъж и той като зрял човек. Само че не ти е по силите да го направиш, нали? И затова сега искаш да плиснеш тази чаша в лицето ми, като така само ще си спечелиш крайното ми неудоволствие. Сигурно сама си усетила вече колко неразумен би бил подобен ход.
— Защото можеш да смажеш пръстите ми ли? Или ще ме сполети съдбата, застигнала бащата и братята на Файза?
— Не си спомням да съм споменавал, че ги е „застигнала“ някаква съдба.
— Но вече не са сред нас, нали?
— И това не съм казвал.
— Защото не съм те попитала досега. Но сега те питам.
— Защо не се поинтересуваш да го узнаеш от самата Файза? Отгатвам, че натам ще се отправиш, нали така? Нека те улесня. Ще ти дам адреса ѝ във Варзазат.
— Ама ти и мисли ли умееш да четеш?
— Да, умея. Знам, че си човек, който не може да си тръгне ей така, дори това да означава да последваш в гърлото на вулкана мъжа, който те е предал.
Той извади бележник и елегантна сребърна писалка, написа нещо на един лист, откъсна го и ми го подаде.
— Ето ти телефонния номер и адреса на мадам Файза. Вече знаеш името на хотела, в който е отседнал Пол.
— Защо не прати там Омар да го дотътри обратно?
— Защото още не е дошло времето за следващата вноска. То се знае, ако ти предпочиташ да я платиш сега…
— Не разполагам с такава сума в брой.
— А аз не приемам плащане е кредитна карта. Така или иначе, той има десет дни гратисен период. Междувременно ти все така си добре дошла да се възползваш от допълнителното ни легло за тази нощ.
— Няма начин да го казваш сериозно.
— Просто се опитвам да бъда великодушен. Съществува опция за нощния автобус, който тръгва от Централна гара в единайсет вечерта. Знам го, защото тъкмо на него се качи Пол снощи. Пътуването е кошмарно, минава се през Маракеш и трае десет часа. Или другата възможност е да се лети утре в шест и петдесет сутринта с „Ройъл Еър Мароко“. Само че билет, купен в последния момент, струва доста скъпо. Някъде към пет хиляди дирхама в едната посока. Докато автобусът струва само сто и петдесет дирхама. Ти си решаваш.
— Ще се обадиш на Файза веднага, щом излезем от ресторанта, и ще я предупредиш, че съм на път към нея.
— Тук вече не позна. Нямам никакво намерение да ѝ се обаждам. Занапред ще оставя елементът на изненада да води нещата. Представям си изражението на мосю Пол, когато цъфнеш в хотелската му стая. Или когато евентуално го свариш в леглото на мадам Файза.
— Каквото и да открия, готова съм за него.
— Обичам предвидливите играчи. Но преди да се втурнеш в нощта, препоръчвам ти да опиташ прославените десерти, които приготвят тук. Баклавата е просто върховна. А и собственикът без съмнение ще ни предложи отличен дижестив към ментовия чай. Само десет минути е с такси оттук до…
Изправих се и нарамих раницата си, без да съм наясно какъв трябва да бъде следващият ми ход.
— Тръгваш си толкова рано? — повдигна вежди той. — Жалко.
— Ще удържиш ли на думата си да не предупреждаваш никого във Варзазат?