Снижавахме се за приземяване и преминавахме над сгради, излъчващи атмосферата на Френския чуждестранен легион от трийсетте години на двайсети век. Пясъкът беше досами тях, настъпващ към границите на града. Колкото и да бях напрегната и разтревожена — плашещата ме конфронтация беше в непосредствена близост, — първото ми зърване на Сахара ме развълнува дълбоко.
Горещото летище беше в следвоенен стил. В залата за пристигащи имаше информационно гише, обслужвано от млада жена със забрадка. Казах ѝ името на хотела си. Тя го знаеше и ме осведоми, че с такси се стига за кратко дотам. Показах ѝ също листчето, на което Бен Хасан ми беше написал адреса на Файза. Тя извади карта на Варзазат и отбеляза на нея местоположението на хотела, а после с жълт маркер начерта маршрута до входната врата на Файза. Било на пет минути пеша.
— Не плащайте на таксиметровия шофьор повече от трийсет дирхама — предупреди ме. — Ако откаже, заплашете го, че ще го докладвате на мен, Фатима. Те всичките ме познават.
Но шофьорът прие предложението за трийсет дирхама без обичайните разправии. И наистина хотел „Оазис“ беше съвсем близо, разположен недалеч от главната улица, която в този ранен час все още спеше. Обхванах с поглед ар деко архитектурата в пустинен вариант, мъжете, отпуснали се лениво в кафенетата във вече убийствената жега. Таксито нямаше климатик и според термометъра на таблото температурата беше четиресет и три градуса по Целзий. Докато стигнем до хотела — само две минути по-късно, — дрехите ми бяха подгизнали.
На пръв поглед „Оазис“ беше мъничко по-опърпан вариант на хотела ни в Есувейра. Поне във фоайето имаше климатик, а едрата жена на рецепцията беше приветлива. Когато обясних, че съм съпругата на Пол Люън, видях, че стисна устни.
— Мосю Люън току-що излезе да се разходи — осведоми ме.
— Нима?
— Изглеждате изненадана.
— Просто е малко рано за разходка.
— Мосю Люън се разхождал нощес до три часа, така ми каза нощният портиер. Върнал се е много пиян. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мадам.
— И аз съжалявам да го чуя.
— Крещял е в стаята си късно през нощта. Наложило се портиерът да се качи и да му каже да пази тишина. Заварил мосю Люън в много лошо състояние. Пиел вино и плачел. Изсипал безброй извинения, като му било казано, че буди другите гости.
Затворих очи и се опитах да овладея чувствата си. Бях бясна на Пол. Но също така бях много уплашена за него при тази лудешка траектория, по която бе поел.
— Имате ли представа в каква посока е тръгнал? — попитах.
— Не, никаква. Но Варзазат не е голям. А той излезе само преди пет минути. Проверете в кафенетата по Авеню Мохамед V.
— Съжалявам за всички неприятности, които ви е причинил.
— Радвам се, че дойдохте, госпожо. Ако можете да ме уверите, че ще бъде тих тази нощ, ще ви оставя и двамата да нощувате тук. В случай че не бяхте пристигнали, щях да му покажа вратата.
Исках да се кача горе, да си оставя багажа и да взема душ, преди отново да се изложа на жегата. Но съзнавах, че всяка минута е от значение, че трябва да намеря Пол възможно най-бързо.
— Един въпрос, госпожо — обърнах се към жената. — Освен полетите до Казабланка има ли директни от Варзазат до Париж?
— Всеки понеделник, петък и неделя в пет следобед. Днес е неделя, така че има…
— Бихте ли проверили дали са останали места за следобедния полет, докато отида да намеря мъжа си?
— На драго сърце, госпожо. Ако желаете да оставите чантата си тук, ще се погрижа да е добре пазена.
— Благодаря ви за добрината и разбирането.
— Желая ви успех, госпожо.
И аз си пожелах същото.
Преди да тръгна, изрових паспорта на Пол от раницата си и го пъхнах в джоба на панталона си.
Излязох на задната улица и завих по прашна пряка, където момченце на не повече от седем години доеше коза и бялата течност църкаше в празния тенекиен гюм. Вдигна очи към мен, усмихна ми се и каза:
— Прясно мляко, само десет дирхама.
Усмихнах му се в отговор и продължих напред, като заобиколих две възрастни жени с бастуни, напълно скрити в черни бурки. Движеха се безкрайно бавно под безмилостното слънце. Как търпяха тежкото ислямско черно облекло в този ад? Едната протегна ръка. Спрях се, бръкнах в джоба си, извадих монета от пет дирхама и я поставих в дланта ѝ. Внезапно пръстите ѝ се сключиха около моите. С грачещ шепот тя изрече:
— Faites attention, madame.
Бъдете внимателна.
Какво знаеше тя, което аз не знаех?
Завих по друга криволичеща уличка, преди да стигна главната градска артерия Авеню Мохамед V. Преобладаващият архитектурен стил бе на колониална крепост от кафеникав варовик. Само след две минути, прекарани навън, слънцето вече погаждаше номера на равновесието ми. Затова спрях край малка сергия, купих си зелена каки шапка и литър бутилирана вода, от която изпих половината на един дъх. През следващите двайсет минути обикалях от кафене в кафене, като оглеждах терасите и интериора за съпруга си. Обръщах се към всеки келнер, когото виждах, показвах снимката на Пол в паспорта му и питах дали са виждали този човек в последните минути, като обяснявах, че спешно ми се налага да го открия. Всички сервитьори бяха любезни. Ала, уви, не го бяха виждали.