Посетител в едно от кафенетата дочу, че питам за Пол, и се изправи. Беше около петдесет и пет годишен, възтежък, но все още сравнително добре запазен и облечен в типичните за марокански търговец дрехи за през деня (кремав панталон, сиво поло, италиански мокасини).
— Може би аз ще успея да ви помогна — каза на отличен английски и с жест ме покани на масата си.
Представи се като мистър Рашид и ми предложи кафе.
— Мислите, че сте виждали този човек, така ли? — попитах и му поднесох паспорта на страницата със снимката.
— Да, видях го. Но според мен първо трябва да пийнете нещо.
— Къде точно го видяхте?
— На тази улица преди няколко минути.
— Бихте ли ми казали къде точно?
— Най-напред бих искал да науча името ви.
Казах му го.
— И тъй, Робин, нека ви предложа лимонов сок, а после ще се качим в колата ми — имам много голям и удобен мерцедес — и ще го потърсим. А пък ако не го намерим, може би ще обядвате с мен.
Изправих се.
— Благодаря, че пропиляхте няколко много ценни минути от времето ми.
Мъжът изглеждаше шокиран от резките ми думи.
— Не е нужно да ми говорите така.
— Изобщо не сте го видели, нали? Просто се надявахте да се възползвате от жена, изпаднала в беда.
— Винаги ли сте толкова агресивна?
— Винаги ли сте толкова мазен?
— Сега вече знам защо съпругът ви е изчезнал.
Подсмихна се и добави нещо на арабски към мъжете, седнали наблизо, които наблюдаваха сценката с интерес. И тогава изгубих контрол.
— Какво каза, мамка ти?
Той беше стъписан от сквернословието ми.
— Мадам използва грозни думи.
— Само когато ѝ досажда дребосък с малък пенис.
Сега той вече имаше вид, сякаш го бях ритнала в чатала.
— Хайде де, преведете какво казах на приятелите си — подхвърлих и забързах по улицата, като се опитвах да сдържа лумналия гняв.
Но тогава внезапно замръзнах намясто.
Там, в далечния край на улицата, беше мъжът ми.
Носеше същата бяла риза и шорти, с които бе излязъл от хотелската ни стая преди два дни. Беше брадясал, дългата му прошарена коса висеше разрошена. Дори под бялата светлина на сахарското утро виждах, че е изтощен, изгубен.
— Пол! Пол! — извиках.
В същия момент огромен камион, дълъг колкото цяла пресечка, се зададе с шум по Авеню Мохамед V. Пол, изглежда, не чу виковете ми или пък те потънаха в боботенето на приближаващия камион. Без да се замисля, хукнах да прекося улицата, но бях отхвърлена назад от оглушителния клаксон на камиона, а шофьорът бясно жестикулираше. Сега пък се озовах на пътя на ван рено, който идваше от обратната посока. Мъжът зад волана натисна спирачките и ми се разкрещя ядосано през сваленото стъкло. От близките кафенета настанаха хора да се полюбуват на спектакъла, в който побъркана американка се опитваше да се добере до изчезналия си съпруг, застанал само на няколко крачки разстояние.
Когато секунди по-късно камионът отмина, приготвих се да хукна, да поема съпруга си в своите обятия и да го уверя, че въпреки всичко още го обичам; че ще се махнем от цялата тази лудост и довечера ще сме в Париж.
Само че когато камионът отмина…
Пол вече го нямаше там.
Отне ми един миг на замайване да регистрирам този факт. Беше изчезнал.
Забързах към мястото, където го бях видяла да стои. Погледнах на север. Погледнах на юг. Изтичах в пекарната, пред която той стърча за кратко. Вътре имаше само двама мъже освен пекаря зад щанда.
— Някой да е виждал американец? — извиках. — Много висок, с дълга посивяла коса?
Изглеждаха стреснати от изблика ми. Пекарят поклати глава и аз изтичах на улицата, като огледах всички ъгли в непосредствена близост, убедена, че е там някъде. Недалеч имаше две кафенета и аз се втурнах към тях. Нямаше следа от Пол. Забързах по улицата, свърнах в първата пряка вляво. Беше открита и просторна с модерни жилищни сгради от двете страни. Пол го нямаше. Нямаше и ресторанти или кафенета, където би могъл да влезе. Пак се върнах на Авеню Мохамед V, вече доста задъхана от всичкото това тичане в над четиресетградусовата жега. Ни помен от Пол. Отново застанах на мястото, където го бях видяла преди по-малко от три минути, свръхозадачена как го бях изпуснала само миг, след като го бях открила.