Втората от тези бележки ме накара да изстина — думата беше написана с кръв.
Камериерката почука на вратата. Казах ѝ да изчака минута, бързо донатиках хартиите в кошчето, смъкнах окървавената калъфка, събрах изцапаните кърпи, за да нес бъде изложено момичето на прекалено екстремна гледка. Ето че отново разчиствах след мъжа си и дори дадох на много младата и весела жена трийсет дирхама, като се извиних за състоянието на стаята.
— Mon mari est bordelique — обясних ѝ. Мъжът ми е много разхвърлян.
Камериерката прие ситуацията равнодушно.
— И по-лошо съм виждала — сподели.
Каза ми да се върна след половин час с уверението:
— Всичко отново ще е в пълен ред.
Де да имаше начин да бъде размахана вълшебна пръчица.
Можех да мисля само за онази единствена дума — приключих — придружена с налудничавите и деструктивни автопортрети. Боях се, че не бъде ли спасен…
Не, не навлизай в тази територия. Той е още тук, във Варзазат. Въпрос на време е да се появи в хотела. Погледнах часовника си. Беше малко след девет сутринта. Стига той да се върнеше до четири часа, все още можехме да си осигурим онези места на полета за Париж и да се махнем от всичко това.
Но най-напред… Слязох долу във фоайето. Жената на рецепцията попита може ли да ми услужи с нещо. Каза ми също, че името ѝ е Ясмина. Внезапно изпитах нужда да се доверя на някого — не за по-нелицеприятните аспекти на историята, а как мъжът ми преживя нервен срив, изчезна от хотела ни в Есувейра и как благодарение на чудото интернет го проследих дотук.
— Ще съм ви благодарна, ако ми помогнете да го открия или най-малкото да го задържите тук и да ни осигурите качване на самолета за Париж…
— Не разполагам с белезници — отвърна тя с лека усмивка. — Но имам човек, който се грижи за хотела през нощта. Името му е Юсуф и обикновено спи до единайсет часа преди обяд. Ако се съгласите да му платите, да речем, триста дирхама, вероятно няма да възрази, че ще го събудя, за да претърси Варзазат за мъжа ви. Познава всяко ъгълче на града и всички, живеещи тук. Ако той не може да го открие, значи е потънал сред пясъците.
Подадох парите с мисълта, че това е малка цена, стига човекът да е в състояние да намери Пол.
Камериерката слезе долу да ми съобщи, че стаята е почистена и че е запалила жасминова ароматна пръчица, за да „освежи“ въздуха. Точно тази дума използва. Отново благодарих на нея и Ясмина за отзивчивостта им.
— Ако оставите дрехите си пред вратата, ще бъдат изпрани и изгладени за по-малко от два часа.
Почувствах се абсурдно уморена — кратката нощ, нагаждането към свирепата сахарска жега, безплодните стометрови спринтове сутринта в търсене на Пол… Мечтаех си единствено за хладен душ и после за сън в чисти чаршафи. Върнах се горе. Отново съблякох всичко и го струпах пред вратата. После стоях десет минути под душа. Преди да се пъхна в оправеното и чисто легло, позвъних долу и помолих Ясмина да ме събуди в един… освен ако Пол не се появеше преди това.
Заспах мигновено. И после внезапно телефонът зазвъня. Върху малкия будилник на нощното шкафче в затъмнената от щорите стая светеха цифрите 13:02. И ето че бях тук сама. Нито следа от Пол. Посегнах към телефона.
— Обаждането ви за събуждане, мадам — напевно изрече Ясмина.
— Ами съпругът ми?
— Не е бил забелязан до този момент. Ала Юсуф още е навън и го търси, обажда ми се периодично. Уви, никаква следа.
— Ще бъда долу до няколко минути. Бихте ли ми повикали такси?
— Но полетът до Париж е чак в седемнайсет часа…
— Не отивам в Париж, ще ходя до…
Посегнах към купчинката хартии, които извадих от джоба си, преди да хвърля мръсните си дрехи пред вратата и намерих листчето, на което Бен Хасан ми написа адреса на Файза. Прочетох го по телефона. Ясмина ме уведоми, че е на пет минути път с кола и че камериерката се качва нагоре с чистите ми дрехи.