Четвърт час по-късно бях в такси и пътувахме към жилищен комплекс, недалеч от студията за игрални филми „Атлас“. Комплексът беше полумодерен, полубруталистичен с типичния за седемдесетте облик с армиран бетон. Имаше три отделни блока на по седем-осем етажа. Помолих шофьора да спре пред блок Б. Платих му и тръгнах по бетонното стълбище към апартамент 402. Поех дълбоко дъх за възстановяване на равновесието, преди да натисна звънеца до входа, като очаквах или никой да не отвори, или да се появи гневна жена, която да ми просъска да се махна и да не се вясвам повече.
Ала на третото позвъняване вратата се открехна. Пред мен стоеше изненадващо висока и стилна жена, невероятно слаба, с лице, което някога е било красиво, ала сега бе набръчкано и повехнало. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — чаша розе. Когато заговори, гласът ѝ бе дрезгав от никотин.
— Е — каза тя, — най-сетне пристигнахте.
— Нима знаете коя съм? — попитах.
— Естествено, че знам. Вие сте другата съпруга.
17
— Предполагам, че пиете поне малко — каза Файза.
— Малко — да — отговорих.
— Аз пък пия много.
Направи ми знак да седна на канапе, тапицирано с кафяво рипсено кадифе. Намирах се в скромен едностаен апартамент. Бетонните стени бяха боядисани в бяло. Дървен люлеещ се стол. Абстрактни цветни картини. Възстаричък килим. Няколко снимки в рамка на Самира на различни етапи от живота ѝ. Климатик, който, макар и да охлаждаше добре, издаваше леко съскане. Две стари лампи, които, както и останалото обзавеждане, изглеждаха излезли от мода преди двайсетина години. Балкон с изглед към заобикалящата пустиня.
Като ме видя как обхванах всичко с поглед, включително многото празни чаши от вино, препълнените пепелници и прашните повърхности на мебелите, тя се закашля като закоравял пушач, после заяви:
— Не съм ви канила, така че няма да се извинявам за жилището си. Само ще кажа, че през април настъпи промяна в личния ми живот и бях принудена да си намеря нов апартамент по спешност. Животът понякога е поредица от разочарования. Особено като опира до мъже, не мислите ли?
После отново се разкашля мъчително.
— Добре ли сте? — попитах.
— Не съм, разбира се.
Беше слаба като стрък целина, облечена в черен ленен панталон и черна ленена риза с поне девет златни и медни гривни на тънките си китки. Косата ѝ, дълга и много права, все още беше гарваново черна. Но кожата ѝ беше безжизнена, а зъбите — пожълтели от тютюна.
Тя се скри в кухнята за момент, после се върна с бутилка изстудено розе и втора чаша.
— Мароканско е, но е добро.
— Като повечето вина, които опитах тук.
— Значи, момченцето Пол се е оженило за много по-млада жена — подхвърли тя и запали нова цигара.
— Не съм чак толкова млада.
— Но сте поне двайсет години по-млада от мен, което в моите очи ви прави детенце. И по-важното е, че сте негова съпруга.
— Вие също.
— Всъщност бракът трая само около десет минути… после беше анулиран.
— Анулиран? Сериозно ли?
— Изглеждате изненадана.
— Казаха ми, че все още сте негова съпруга.
— Който ви го е казал — а аз имам подозрения по въпроса, — е искал да си играе с вас. Аз определено съм бивша съпруга на Пол.
Наля вино в чашата и ми я подаде. Когато я вдигнах насреща ѝ, тя само кимна отсечено.
— Няма нужда да се сприятеляваме — отбеляза. — Бездруго имам час по разговорен английски след около четиресет минути. И макар че да си приказвам с вас на разговорен английски, носи своята полза, не ми е особено драго, че сте тук.
Извиних се, че съм се появила на прага ѝ без предупреждение и непоканена.
— Само че съм сериозно разтревожена за Пол.
— Съжалявам ви, задето толкова държите на този глупак. Защото той е именно това — глупак. От тези, които два пъти трябва да презаредят, за да се гръмнат в крака с „Калашников“.
Файза отново беше налегната от ужасен пристъп на кашлица. Когато той поутихна, пийна вино да прочисти гърлото си и промърмори:
— Винаги са ми казвали, че пушенето е глупав навик. Но без него животът би бил още по-непоносим. Не че вие сте изпушили и една цигара през живота си. Бас държа, че сте от онези американци, които работят шест дни в седмицата.
— Знам, че Пол е дошъл тук да се види с вас — отвърнах, като отказах да захапя стръвта.
— Пол дойде тук да ме умолява. Иска да се застъпя пред дъщеря ни и да я убедя да поддържа някакъв контакт с него. Естествено, отказах му.