— Така е, но следобед има директен полет до Париж. Ще видя дали ще намеря място за него. А ранният автобус до Варзазат ще ме откара точно навреме.
Беше мой ред да се изправя. Поех ръката на Дитрих и той ми отправи лек, почти церемониален поклон — спомен за старомодна любезност в сърцето на пустинята.
Пет минути по-късно бях в стаята си под съпровода на потракващия климатик и си мислех за мъдрия съвет, който Дитрих бе получил от Всевишния сред пустошта на Сахара.
Върни се на безопасно място.
Извадих лаптопа си. Влязох в интернет, открих пътнически уебсайт и си купих билет за три полета на другия ден: от Варзазат до Париж, от Париж до Бостън и от Бостън до Бъфало с пристигане в 9:45 часа вечерта местно време. Цената на този билет, купен в последния момент, беше абсурдна: хиляда и седемстотин долара за икономична класа. Но също така бяха просто пари. Имах нужда най-сетне да сложа край на тази лудост и да се прибера у дома.
След като платих билета с кредитната си карта, пратих спешен имейл на Мортън:
Дано блакбърито ти е в ръката, защото знам, не трябваше да ме посрещнеш довечера в девет на летището в Бъфало. Още съм в Мароко, така че не си прави труда. Ще ти обясня всичко, като се видим в службата след два дни. Пристигам утре късно вечерта. И да, имам история за разказване.
Натиснах бутона за изпращане, после нагласих малкия си будилник за четири и петнайсет сутринта. Беше труден ден във всяко отношение и трябваше да си напомня, че по това време снощи спях краткия си сън в хотел в Казабланка. Повествованието на живота ти може силно да се измени за невероятно кратко време.
Сега, в един не така лудешки и по-мисловен момент — и след интересната вечеря с германския духовник — виждах, че основната поука от последните няколко побъркани дни се свежда до решението ми да напусна кораба и да се отправя обратно към Щатите. Стигнала бях до съществен извод. Сега можех без колебания да се отдам на съня — само за няколко часа.
Бях рязко събудена в четири и петнайсет и се насилих да вляза под душа. Облякох се, прибрах в раницата си всичко, което бях извадила вечерта, и напуснах хотела.
Навън още грееше луната и трябваше да вървя много внимателно надолу по пътеката към града. Автогарата беше само на минута отвъд градските стени и като погледнах часовника си, установих, че ще пристигна десет минути преди тръгването на автобуса.
Бях стигнала края на стръмната пътека, когато зърнах фигурите на двама души, които бяха облегнати на стена и пушеха. Щом влязох в полезрението им, те хвърлиха цигарите. Внезапно видях двете бейзболни шапки и осъзнах, че това бяха онези мъже, флиртували с мен предишната вечер.
— Здравейте, хубава госпожо — обади се по-бъбривият и арогантният.
Сега бяха точно пред мен и в мозъка ми светна червена предупредителна лампичка.
— Рано сте станали — казах, като се стараех да поддържам лековат тон, а в същото време отчаяно стрелках поглед в двете посоки и търсех начин да им се изплъзна. Ала пътеката беше тясна и те напълно бяха блокирали движението ми напред.
— Искахме да се сбогуваме — отвърна арогантният.
— Ами сбогом тогава — отсякох.
Опитах се да се шмугна покрай другия, който държеше буркан с някаква течност и парцал. При движението ми арогантният ме улови за ръцете и ги изви зад гърба ми. Опитах се да изкрещя, но приятелят му мигом запуши носа и устата ми с парцала. Течността, с която беше напоен, издаваше остър химически мирис. Помъчих се да не вдишвам токсичните пари, но той го натисна към лицето ми с такава сила, като същевременно дръпна рязко косата ми назад, че повече не можех да сдържам дъха си.
Когато издишах, химикалът ме блъсна като боксьорски удар в главата. Това не се случва наистина, не се случва.
И после всичко стана черно.
19
Светът дойде на фокус, но на мен ми се прииска да се гмурна отново в мрака. Защото да съм в съзнание, означаваше да се изправя пред собствената си смърт.
Бях никъде. Подхвърляна нагоре и надолу. Подхвърляна от една на друга страна. Имах чувството, че главата ми е разцепена на две. Нападна ме тежък пристъп на гадене. Но аз го потиснах, тъй като около устата ми плътно бе вързан парцал. Да повърна, би означавало да се изложа на риск от задушаване. Дланите ми бяха привързани към стъпалата. Движението беше невъзможно.
Бяха ме хвърлили в откритата каросерия на пикап. Още беше нощ, макар в небето да пробиваше зачатък на светлина. За миг съумях да се надигна, но наоколо си видях само празнота. И тогава неравност на терена ме запрати отново на пода на каросерията.