Нищо.
Нищо освен пясък.
Простираше се в безкрайността. Сиво-бежов на цвят. Създаваше досущ лунен пейзаж с кратери и дюни. Безграничната пустота на обратната страна на луната.
И нищо, намекващо за човешко присъствие от никоя посока.
Нищо освен следата от гума. Бандитът беше изчезнал и отнесъл със себе си всичко, което ми даваше идентичност и възможност да се свържа с външния свят. Паспорта, кредитните ми карти, останалите ми пари в брой, резервацията ми за полетите, моя лаптоп. Задигнал ми беше и малкото резервни дрехи, включително шапка, под която да скрия главата си. Бях сама насред Сахара без нищо. Без вода, без защита от огненото кълбо горе. Без документи, сочещи коя съм.
Погледнах назад към почернелия труп на нападателя ми. Такава щеше да е и моята съдба. Нямаше да издържа повече от няколко часа тук. Щях да падна нейде, поразена от слънчев удар, дехидратация, бушуваща жажда. Щях да умра бавно. Ако някога бъдех намерена — а това надали щеше да се случи, тъй като ме бяха довели на място, където малцина се осмеляваха да идат, — тялото ми щеше да е дотолкова обгоряло от слънцето, че…
Не, не мислѝ това. Не бива да мислиш така. Трябва някак да откриеш помощ. Или кладенец с вода. Или…
Отново огледах хоризонта. Нищо. Нямаше дори точица в далечината, бележеща краен пост на цивилизацията. Нищо освен следите от автомобилни гуми.
Разбойникът беше направил обратен завой, за да се върне. Върви по следите и накрая ще…
Ще умреш. Защото си на много километри далеч от всякакво подобие на живот.
Втренчих се надолу към следите. Поех редом с тях с олюляване. Главата ми пулсираше, зрението ми бе замъглено, нуждата ми от вода — отчаяна. Чувствах как слънцето напича безмилостно темето ми.
Ала се насилвах да вървя, да се оставя следите да ме водят. Нямах избор. Да остана неподвижна, би означавало да приема смъртта.
Чувството за равновесие започваше да ме напуска. Може би бях вървяла четвърт час, като всяка крачка беше малка агония. Устата ми горчеше от вкуса на повърнато, слюнката ми прогресивно намаляваше, усещах как гърлото ми започва да се стяга. Така ли започваше смъртта от жажда? Хранопроводът ти бавно се свива от дехидратацията и накрая те задушава?
Моята смърт.
Усещах, че започвам да се препъвам.
Моята смърт.
Кой би забелязал кончината ми? Кого би го заболяло, че вече не ходя по планетата? Дали Пол — ако и той самият бе още жив — щеше да изпита някакво чувство на вина? А освен него кой? Няколко приятели и колеги може би щяха да се натъжат от липсата ми. И… четиресетгодишното ми присъствие на планетата щеше да бъде напълно заличено. Отпечатъкът ми върху живота щеше да е също тъй незначителен и нетраен като следите, оставяни от сандалите ми върху сахарския пясък.
Отново се препънах и паднах на едно коляно. Пясъкът го опари, но аз нямах сила да се надигна. Искаше ми се да помоля за небесна помощ, да се обърна към Бог да ме спаси. Но как можех да говоря на Всевишния, в чието съществуване все още се съмнявах? Как да извикам: Не ме изоставяй… покажи ми изход от тази пустош, от този ад.
И другото ми коляно потъна в пясъка. Опитах се да преглътна. Затворих очи. Главата ми беше пред пръскане. Това беше то. Краят на играта. Финалните моменти от жалкия ми незначителен живот. Отметнах глава назад, отворих отново очи и погледнах право към яркия обект, който щеше всеки миг да ме убие.
Да дойде Твоето Царство.
Слънцето ме прониза цяла.
Да бъде Твоята воля.
Килнах се напред. Отивах си от този свят.
Не ме посрещна бяла светлина. Нямаше междинна станция към небесата. Нямаше нищо. Само черен мрак. Останах там, докато…
Докато усетих ръка да ме докосва. И шепот на чужд за мен език. Шепотът стана по-силен, сякаш гласът сега беше право в ухото ми — Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…
Отворих едното си око. Виждах само мъгла.
— Ес-хи… ес-хи…
Опитах се да отворя уста, но тя беше като залепена. Нямах енергия, нито воля да сторя нищо, камо ли да реагирам на ръката, тресяща рамото ми, с все по-усилващо се гласче:
— Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…
Нейното гласче.
Онова, което успях да различа с едното си замъглено око, беше малка фигурка в роба с лице, закрито от развят шал, който скриваше всичко освен очите и устата ѝ. По звука на гласа, изрекъл тези думи, и липсата на сила в ръката, която се опитваше да ме свести, разбрах, че до мен е коленичило малко момиче.