Свалих огледалото. Опитах се да потисна ридание. Бях обезобразен изрод. Видът на съсипаното ми лице върна в паметта ми чудовищната атака срещу мен и безумието ми да преследвам мъж, когото трябваше да изключа от съзнанието си още щом узнах за коварното му предателство.
Когато раменете ми се разтресоха, Титрит ме прегърна и ме остави да заровя лице на гърдите ѝ. Ала Майка не беше склонна да търпи такъв израз на самосъжаление. Буквално със сила ме откъсна от дъщеря си, размаха кокалест пръст насреща ми и на висок глас произнесе скорострелна и гневна лекция на непонятния език, който някак си все пак вече разбирах на този етап. Докато следях оживените ѝ жестове, в съзнанието ми се оформи централната идея на нейната проповед:
Да не си посмяла да се окайваш. Станалото — станало. Ти оцеля. Не си умряла. Ще можеш да ходиш. Ще можеш да имаш деца. Лицето ти ще заздравее. Също и краката ти. Може да останат белези, но няма да са обезобразяващи. Всички носим белези. Но сега дългът ти към теб самата е да се върнеш към живота си, когато се почувстваш готова. И никакво самосъжаление повече. Това не е позволено тук. Аз няма да го търпя, защото знам, че имаш сили да му се опълчиш. Ясно?
Избликът на Майка беше толкова категоричен (и шумен), че Наима се скри в полите на майка си. Стоях там с наведена глава, отпъждах с усилие сълзите и се чувствах като мъмрено дете, което съзнава, че всичко изречено от нея е смислено и логично, че нямах друг избор, освен да надживея ужаса.
Ала Майка даде също да се разбере, че все още не може да става и дума да пътувам. Вдигна десет пръста, после още четири, за да покаже, че ще помисли за заминаването ми след две седмици. Сега беше моментът да проведа с жестове разговора, който ме плашеше от известно време — обясних, че изнасилвачите ми също така са ме ограбили. Нямах пари, нищо. Майка сви рамене, сякаш да каже: Че за какво са ти пари тук. Ти си наша гостенка. Разиграх отговора си и в същото време го изрекох:
— Но аз се чувствам зле, че не мога да ви се отплатя за гостоприемството.
Майка мигом разбра какво ѝ казах и още по-категорично ми заяви (или поне аз така го разтълкувах):
Няма абсолютно никаква нужда да говорим за пари. Ти си ни гостенка. Ще се грижим за теб, докато оздравееш. Когато си добре, ще измислим начин да те върнем у дома.
Започнах да сипя благодарности. Тя вдигна длан, сякаш да каже: Добре дошла си… стига толкова вече. Нареди ми отново да легна, а на Титрит и Наима — да поставят отново студени компреси, масла и мехлеми върху раните и белезите ми.
През следващите десет дни започна да ме обзема яснота на много равнища. Все още ми даваха сънотворната отвара към осем вечерта. Макар вече да не ме упояваше два пъти дневно, Майка вдигна вечерната ми доза, така че да имам осигурени дванайсет часа сън. Както схванах, това беше универсалният ѝ лек за черепни травми. В голяма степен бях ограничена до малката ми палатка, а нямах нито четиво, нито хартия и писалка, за да запълвам будните часове, да не говорим за модерните занимания, с които имаме навик да се развличаме, като интернет, телевизия или дори най-простичко радио. През повечето време бях изолирана от живота в лагера. Така че бях оставена кажи-речи само на своите мисли и разсъждения. Когато мъглата от мозъчното сътресение започна да се повдига, когато отново станах подвижна и ужасният шок, в който живеех, започна да се трансформира във функционална безчувственост, оказах се сама по девет часа на ден, без да имам нищо за вършене, освен да се опитам да направя щателна инвентаризация на живота ми.
Майка, която бе поела в ръце задачата по възстановяването ми, настояваше също така да започна да се храня нормално, тъй като очевидно бях изгубила шокиращо много от теглото си от нападението насам. Същия ден пробвах бежовия панталон, който носех в деня на фаталната среща с двамата мъже и който Титрит беше изпрала. При пристигането си в Мароко тежах около шейсет килограма. Дори когато максимално стегнах връзките на панталона, той се свличаше от мен. През целия период на полукоматозно състояние карах на малки количества хляб, кускус и зеленчуци и в резултат на това бях изгубила толкова много килограми, че Титрит — която бе с доста широк ханш и очевидно обичаше да си похапва — настойчиво ми обясни с жестове, че трябва да бъда поугоена.