Жегата навън бе убийствена. В един момент вече можех сама да излизам до тоалетната. Канеха ме да сядам със семейството по време на хранене. Майка даде ясно да се разбере, че като тяхна гостенка съм длъжна да се съобразявам с обичаите им. Носенето на бурка извън палатката беше задължително и аз в никой случай не се канех да изразявам феминисткото си недоволство от подобна практика. Тези хора бяха спасили живота ми. Бяха ме прибрали. Грижили се бяха да оздравея. Не търсеха никаква отплата за огромната си добрина и великодушие към мен. Как можех да оспорвам молбата им да покривам лицето си, когато излизам навън?
Ала вътре ми бе позволено да ходя открита, както и на всички останали жени в това малко селце.
Както разбрах по някое време, намирах се сред бербери. Идир — съпругът на Титрит и баща на Наима — успя да ми обясни нещичко за берберите. Идир беше един от мъжете, върнали се заедно с Наима, за да ме спасят. Исках да я питам какво е правила сама в пустинята. Можех само да предполагам, че ѝ е позволено да скита из Сахара и че не бях видяла оазиса, скрит зад каменна стена, която, гледана от пустинята, се сливаше с прашния хоризонт. Човек не би и подозирал за малкия свят, съществуващ зад стената, ако не откриеше нея самата — а тя бе с такъв камуфлаж, че бе невъзможно да се забележи от разстояние. Идир беше малко по-възрастен от Титрит — силно набръчканото лице и лошите зъби го правеха да изглежда над петдесетгодишен, но може би просто суровият живот сред пясъчната пустиня значително състаряваше всички. По свежестта и безупречната кожа на Титрит съдех, че е най-много в началото на трийсетте. Идир не беше особено приказлив, но се оказа, че говори някакво подобие на френски, колкото да се разбираме. Обясни ми, че берберите не били племе, а народ; имало бербери в Алжир, Тунис и дори в Египет, но най-голямата им концентрация била тук, в Мароко, по-специално южно от Варзазат.
— Тук сте в наша земя — обясни. — Може официално да сме управлявани от Рабат, от краля, но приемаме тази територия за наше собствено кралство.
Другият мъж в лагера беше Имелдин. Той беше съпругът на Майка и също като жена си бе похабен и състарен от безмилостното сахарско слънце. Беше страстен пушач, винаги го виждах с цигара. В двете седмици, през които всяка вечер се хранех със семейството, той говореше много малко и често се чудех дали не ме смята за натрапница. Установих, че Идир върши по малко фермерска работа в оазиса — отглеждаше подправки и зеленчуци и веднъж месечно ги продаваха на пазара в Тата. Отглеждаха също и няколко кози за мляко. Жените имаха стан, на който тъчаха простички постелки с традиционни мотиви. Изработваха и малки дантелени плетива и прилепнали кепета като тези, носени от Идир и Имелдин.
— Много добре се справят — каза ми Идир на скромния си френски. — Всеки месец идва наш приятел Аатиф, кара камион до Маракеш. Взема всичко, което нашите жени са изработили, и го продава на търговец. Миналия месец се върна с две хиляди дирхама за нас. Повече пари не бяхме печелили. Истинско състояние!
Помислих си за своя съпруг, който харчеше еквивалента на двеста и трийсет долара за бутилка вино, без да му е по джоба. Или как бях извела потенциален корпоративен клиент на вечеря няколко седмици, преди да тръгнем за Мароко, и настоях да платя сметката от триста долара в най-добрия грил ресторант в Бъфало. А ето че две хиляди дирхама (в най-добрия случай) поддържаха петима души живи цял месец. По думите на Идир това беше почти двойна на обичайната им печалба. Видях как Титрит и Наима засияха, когато го каза, защото те заедно с Майка бяха трудовата сила зад стана.
Самият стан беше старовремски, разположен зад платно, опънато на четири кола, забити в земята. Отидох там една сутрин да видя жените по време на работа. Облечена в бурка и джелаба, бях все едно в сауна. Ала жените изглеждаха напълно равнодушни към убийствената жега. Докато гледах Майка как работи на стана, раздава нареждания, подшива с безукорна прецизност, не можех да се начудя как го постига с дългата дреха и строгата маска, която скриваше всичко освен очите и. Титрит предпочиташе по-леки материи в кремаво и белезникаво, но и нейните дрехи покриваха всеки сантиметър от тялото ѝ. Само на Наима — още твърде малка да носи бурка — ѝ се разминаваше с кърпа на главата и джелаба. Също като майка си и баба си тя изглеждаше неподатлива на потене, докато от мен се изливаше океан от пот всеки път, щом се покажех навън, скрита от света, като единственото видимо от анатомията ми бяха очите и дланите.
Когато предложих да им помогна на стана, Майка се зае да ме обучава на основни техники. Ала само след няколко минути ми призля от жегата и ми бе наредено да се прибера вътре.