Водата беше проблем тук. Установих, че в оазиса има малък кладенец и скъпоценната течност се вадеше със старовремска помпа от земята. Дажбите се разпределяха от Майка. Беше ми давана стара пластмасова еднолитрова бутилка по четири пъти на ден и трябваше да се задоволя с това количество. По тази причина не можех да прекарвам много време навън, преди да падне нощта. Два пъти на ден ми даваха голямо ведро с вода за миене. В палатката с тоалетната имаше кофа с вода и кърпа, с които да се почиствам.
Титрит обучаваше Наима у дома. Всеки следобед прекарваха по няколко часа да се занимават с четене, писане и смятане. Една сутрин Наима дойде в палатката ми силно развълнувана. Баща ѝ и дядо ѝ се бяха върнали от продажба на продукцията си на пазара и ѝ бяха донесли голяма книга. „Приключенията на Тентен“. На арабски. Тя ми показа лъскавите ѝ корици, малко наранени тук-там. На възрастта на Наима аз също бях чела комиксите на Ерже и се опитах да ѝ обясня, че знам всичко за премеждията на белгийския журналист Тентен и верния му бял териер Снежко. Накарах Наима да ми почете малко от текста. Тя се настани на коленете ми и започна да ми чете цялата книга, като си преправяше гласа съответно за Тентен, кучето му и много самомнителния капитан Хадок. Да държа Наима в скута си, да слушам прелестното ѝ напевно гласче и да я усещам как се гушка в мен, пробуди отново силния ми копнеж за дете. Също тъй силна бе тъгата ми, че е неосъществим.
Толкова погълната бях да слушам четенето на Наима, че не забелязах как Титрит е влязла в палатката и ни гледа усмихнато. Щом я зърнах, почувствах се малко смутена, помислих си, че може да не ѝ е приятно, задето дъщеря ѝ е в скута ми. Тя усети притеснението ми и направи жест, че няма проблем, дори каза нещо на Наима, с което явно я насърчи да продължи с четенето.
По-късно същия ден, когато се върна сама да смени превръзките ми, докосна годежния и венчалния пръстен на ръката ми и имитира прегръдка, а после докосна главата си. Беше нейният начин да зададе въпроса: Къде е съпругът ти? В отговор размахах длани навън, за да ѝ кажа: Няма го. Тя ме погледна с голямо съчувствие. После докосна корема ми и направи кръгово движение с ръка, обозначаващо бременност. Поклатих глава. И казах:
— Аз искам бебе. Но…
И без да разбира английски, думите ми ѝ станаха ясни. Отговорът ѝ беше:
— Иншаллах.
Да бъде волята на Аллах.
Дните минаваха бавно. Тъй като все още бях нестабилна и физически, и душевно, мудността на настоящото ми съществуване не ми пречеше. Освен че вечерях с цялото семейство, носеха ми закуска и обяд в палатката, а Майка и Титрит отделяха по цял час в обработване на раните ми. Център на деня ми стана времето от около час или повече, което прекарвах в късния следобед с Наима. След като сутринта беше работила с майка си и баба си на стана и после няколко часа бе учила с майка си, тя тичаше към палатката ми, за да поседи с мен. Още в началото Наима ми каза една дума, като сочеше към устата си:
— Английски.
В отговор изрекох също една дума и посочих към своята уста:
— Араби.
От Есувейра знаех, че това е думата за арабски.
Следващите няколко дни си преподавахме една на друга думи, изрази, цифри. Научих се да броя до десет на арабски. Наима овладя английските местоимения: аз, мен, ти, той, тя, то. Аз усвоих фрази като „Шукран мин фадосик“ („Благодаря за вечерята“), „Мин фир шреб“ („Пие ми се вода“), „Фин уан мфоук“ („Ти си мой приятел“). Наима беше възхитена, че успя да научи азбуката до М, а аз ѝ обещах, че ще добавяме по две букви на ден.
Когато часът ни свършваше, идваше Титрит, а Наима ме целуваше за довиждане и аз оставах сама за два часа до вечерята. Ще ми се да можех да кажа, че през многото часове през деня, когато бях насаме с мислите си, стигнах до някакъв извод за състоянието на живота ми, до решение да приложа на практика заръката на Майка и да вървя напред. В действителност често имах тежки пристъпи на паника. Мъчеше ме отчаяно чувство, че съм попаднала във водовъртеж. Мъчително изживявах наново всичко, случило се в пустинята. Варварският образ на нападателя ми, след като му оказах съпротива. Ужасът ми от онова, което бях принудена да извърша. Наистина ли бях убила човек? Стъписана бях да открия такава способност у себе си.
Знаех, че още съм в шок. Когато се замислях за света извън това място сред нищото, където бях доведена, знаех, че няма как да остана тук безкрайно дълго. Също така разбирах, че идеята за връщане към живота извън оазиса още беше неосъществима за мен.