— Докато бяхме на Бермудите, разпалих апетита на Лангстън
Овърхолт. Той каза, цитирам: «Намери ми това нещо и ще ти дам
празен чек от хазната». Привижда ми се единица, следвана от осем
нули.
На Линда ѝ трябваше почти секунда, за да си представи тази
цифра.
— Сто милиона! Мале мила!
— Току -що им върнахме техния откраднат милиард. Смятам, че
могат да си го позволят. Лан гстън ще скърца със зъби заради сумата,
но това няма значение. — Хуан се усмихна, когато си представи
гледката. Неговият стар ментор беше известен във Вашингтон като
блестящ стратег, но и като най -голямата скръндза.
От време на време се издигаха близо до п овърхността, за да уловят
нов джипиес сигнал и да го нанесат на навигационната карта. Бореха се
с течението на Янгдзъ, затова напредваха бавно. Тъй като Шанхай е
най-голямото контейнерно пристанище на света, над главите ми
боботеха невъобразимо количество кораби. На двамата в подводницата
съскането на водата, триеща се в бордовете, и плясъкът на винтовете
звучаха като симфония на индустриализацията. Движението и шумът
малко намаляха, когато завиха, за да заплуват по река Хуангпу, която
разсичаше на две огро мния град.
Придържаха се към средата на реката. Хуан знаеше, че от двете им
страни се простират безкрайни кейове. Това беше индустриален град и
реката беше неговата главна артерия. Когато минаха край квартал
«Пудонг», се намираха на дванайсет метра дълбочи на, но въпреки това
отгоре проникваше мъжделива неонова светлина от многото сгради,
издигащи се покрай реката. Двайсет минути по -късно се носеха на
дрейф към мястото на срещата. Районът в момента се обновяваше.
Някога тук се беше издигал циментов завод, но сега земята беше
прекалено ценна и предстоеше да се превърне в жилищен район. В
небостъргачите, които изникваха на мястото на завода, щяха да живеят
пет хиляди души.
В момента фабриката вече беше разрушена, но кеят, където някога
бяха докарвали суровините и извозвали готовата продукция, още си
стоеше.
Хуан
носеше
една
от
техните
кодирани
преносими
радиостанции.
— Амфибията е тук — обяви той.
— Крайно време беше, амфибийо — отговори Еди. — За миг си
помислих, че ти е дошъл акълът в главата и се прекратил оп ерацията.
Хуан продуха баластните цистерни и миниподводницата изплува в
сянката на кея. Той бързо съзря възможността да я скрие между стената
му и една потънала баржа. Тук щяха да са невидими. Еди беше
паркирал китайския минибус, имитация на «Тойота». Вале ше ситен
дъжд, който размазваше светлините на града. Хуан откопча коланите,
сложи ръка на рамото на Линда и после се отправи към люка.
— Пази се — каза му тя.
— Доскоро.
Еди вече беше освободил каишите на водонепромокаемата кутия с
оборудването, закрепена на палубата. Заедно с Кабрило я качиха в
товарния отсек на буса. Самата кутия не беше по -голяма от подобните
на нея багажници за автомобили и тежеше по -малко от петдесет
килограма.
След като свършиха, около миниподводницата започнаха да
бълбукат мехурчета и скоро тя изчезна в своята обичайна среда. Линда
щеше да плава по течението, а сега беше отлив, така че щеше да стигне
на «Орегон» два пъти по -бързо, отколкото им трябваше, за да стигнат
до тук. Еди закара буса на обществен паркинг, който се намираше на
по-малко от три километра и половина от крепостта на Кенин.
Прекараха следващия час проучвайки предметите, които бяха вкарали
контрабандно в Китай, за да се уверят, че нищо не е повредено. Хуан
щеше да повери живота си на тези уреди, затова беше внимателен и
методичен.
Беше прекалено късно, за да намерят такси, затова се върнаха пеша
в наетия офис, който се издигаше над леговището на Кенин. Мак Ди
Лоулес наблюдаваше тъмната тераса през мощния телеобектив. Майк
Троно се беше проснал в съседната стая и спеше. Кабрило го остави
там, уви се в един спален чувал и легна на пода. Само след минути вече
спеше.
На следващата сутрин дъждът се беше усилил и според прогнозата
за времето валежите щяха да продължат поне още ден. Мъжете
останаха в офиса. Еди беше превърнат в момче за всичко, което
трябваше да носи храната им. Продължаваха наблюдението на
покривната градина, защото просто нямаше какво друго да правят.
Всички бяха участвали и преди в подобно наблюдение, затова всеки от