извивки, но когато правеше масаж на гърдите, го вършеше със сила и
енергия. Фелдшерите забутаха количката към медицинския отсек на
първа палуба през подобните на лабиринт коридори на тайните проходи
на «Орегон».
Кабрило проследи с поглед как изчезват през една от
водонепроницаемите врати, въздъхна дълбоко, после тръгна към
интеркома, монтиран на стен ата. Не обърна внимание на моряка, който
подсигуряваше гаражната врата от бойния пост.
— Команден център — чу се гласът на Макс Хенли. Тъй като не
знаеше какво е положението, той мъдро не пусна обичайната си
поредица от черен хумор и саркастични забележки.
— Макс, изкарай ни от тук — нареди Хуан, сякаш напускането на
сцената на действие можеше да компенсира случилото се. — Мисията е
провал.
— Слушам, Председателю — тихо отговори Макс. — Слушам.
4.
Следващите петнайсетина минути седя отпуснат на бюрото си под
слабата светлина в каютата, вперил нищо невиждащи очи в точка на
пода. В продължение на години това помещение му беше дом.
Днешното му вдъхновение идваше от кулисите, които представляваха
«Кафенето на Рик» от филма «Казабланка». Вътрешният дизайн беше
дело на Кевин Никсън и неколцина негови приятели от Холивуд.
Обикновено това беше мястото, където Кабрило намираше утеха.
Докато не звънна телефонът, такава не беше намерил.
Той вдигна слушалката на имитацията на стар бакелитов апарат
още преди първият звъ н да беше свършил. Нищо не каза.
— Съжалявам, Хуан. — Беше Джулия Хъксли. — Току-що
приключих. Той си отиде.
— Благодаря ти, Хъкс — монотонно отговори Хуан. — Знам, че си
направила всичко възможно.
После остави тежката слушалка обратно върху апарата.
От кратката размяна на погледи с корабния лекар долу в хангара за
лодките беше разбрал, че смъртта на Юрий е неизбежна, но не можеше
да се насили да върши нещо, докато не получи потвърждение. Беше се
провалил. Нямаше значение, че измъкна Юрий от затвора и го до кара
на километър и половина от «Орегон». Хуан въздъхна дълбоко.
Свали останките от грейката и ги напъха със затворническите си
одежди и с окървавените апрески в пластмасова торба, за да бъдат
изгорени. Влезе в банята, облицована със зелен мрамор, завъртя
медните кранове на хидромасажната душ -кабина, толкова голяма, че
можеше да побере шестима. Когато от душовете запръска вода, свали
протезата си, масажира набързо чуканчето си и едва тогава влезе под
горещата струя.
Обикновено в душ -кабината му имаше само д ве неща — калъп
обикновен сапун и шампоан. Макар да си падаше конте, като на
повечето мъже личната му козметика беше твърде минималистична.
От специално пластмасово шише изсипа жълтеникава течност в
дланта си и въпреки горещата вода усети химическото ѝ па рене.
Размаза я по голата си глава и започна да масажира кожата. Кевин
Никсън му беше обяснил химическия процес, който щеше да разтвори
фалшивите
татуировки,
изрисувани
по
половината
тяло
на
Председателя. Обаче формулите и коефициентите на реактивност
губеха всякакво значение пред усещането, че течността разтваря не
само татуировките, но и собствената му кожа.
Водата, която се стичаше от главата му, стана сива, когато
мастилото започна да се разтваря.
Отне му петнайсет мъчителни минути, за да свали татуиров ките до
степен да заприличат на едноседмични контузии, които само след
няколко дни ще се разнесат напълно. Можеше да си спести болката и да
ги остави да избледнеят от само себе си, но да ги остави на тялото си
беше все едно да носи знака на Каин.
Хуан се подсуши, с хавлията почисти малка част от огледалото над
шкафа в банята и след като се огледа, реши, че известно време ще
трябва да носи шапка. Самата плешивина беше шокираща, защото иначе
главата му беше покрита с гъста руса коса, спретнато подстригана от
корабния бръснар, а сега заради бледосините остатъци от мастилото
приличаше на бракуван екземпляр от лабораторията на доктор
Франкенщайн.
Огледа се — вече не виждаше избелялото мастило и реши, че ако
линията на косата му някога започне да се отдръпва, какт о се бе
случило с двама негови чичовци по майчина линия, ще си обръсне
главата. При широките му рамене на плувец и високия ръст номерът