изправи и викна:
— Край на маневрите.
Червеното бойно осветление бе изгасено и мостикът беше залят от
ярка бяла светлина. Техници, доскоро невидими, дойдоха в командната
централа, за да проверят оборудването, а моряц ите пред различните
бойни постове наставаха от местата си. Телата им бяха толкова
напрегнати и изтощени, сякаш това беше истински сблъсък с
противник, а не тренировка. Въпреки това чувстваха удовлетворение от
добре свършената работа.
— Капитан Ескобар, поз дравления — каза Кенин и му стисна ръка.
Говореше английски — единствения език, на който можеха да се
разберат.
— За миг си помислих, че сме се провалили — призна Хесус
Ескобар. — Много неподходящ момент за симулиране на пожар.
— Добрият капитан на подводн ица може да се справя с кризите
една по една. Великият може да се оправя с по няколко наведнъж.
Ескобар си позволи пестелива усмивка заради комплимента.
Кенин продължи:
— Капитане, с това твоето обучение е завършено. Ти и хората ти
сте готови да отплавате.
— Картелът ще бъде доволен да го чуе. Той вложи много пари в
това предприятие и вече е време да използваме новата си играчка.
— Когато дойдохте в Сахалин, не ми ли каза, че ще са нужни само
два курса от Колумбия до Калифорния, за да излезе картелът на
печалба?
— Да — отговори Ескобар и поглади черния си мустак. — С
половин екипаж и достатъчно гориво за отиване и връщане можем да
натоварим няколкостотин тона кокаин.
— Приятелю, пред мен ти доказа, че ще направиш много повече от
два курса. — Кенин прегърна м ъжа през рамо, което само подчерта
физическите различия помежду им. Колумбийският трафикант имаше
физиката на типичен подводничар — метър шейсет и два и жилест,
руският адмирал опираше в тавана със своите метър и деветдесет. Беше
типичен мъж исполин, с мас ивно тяло и железен организъм. —
Довечера ще организирам празненство във ваша чест и по случай трите
дълги месеца обучение. Утре ще си отспите след купона, а вечерта под
прикритието на мрака ще пуснем лодката ти от плаващия сух док и ще
поемете за вкъщи.
— Адмирале, оказваш ни голяма чест!
— Капитане, информирай хората си. Ще се видим по -късно.
Кенин се обърна и влезе в кулата, за да се изкачи по стълбата към
външния мостик, където чакаше един от неговите хора, за да му отвори
люка. Тренировката беше продъл жила пет часа и той отчаяно се
нуждаеше от глътка чист въздух, но трябваше да почака още малко.
Деветдесетметровата подводна лодка лежеше в търбуха на затворен
плаващ сух док, който от своя страна бе пристанал в полуизоставена
военноморска база, която Кени н използваше като своя собствена. Той
спусна една външна стълба и прекоси подвижния трап до метална
пътека, простираща се по протежение на сухия док. Вдлъбнатото
пространство миришеше на морето, в което «Танго» лежеше, на дизел и
ръжда. Мощните прожектори на тавана не успяваха да разпръснат
напълно сумрака.
Както беше обичайно за него, вървеше забързано с големи крачки
и стигна до няколко стълбища, които щяха да го отведат до люка, през
който се излизаше. Едва когато прекрачи през тази врата, напълни
гърдите си с чист въздух. Слънцето отдавна беше залязло и духаше
хладен вятър. Беше около четири градуса и Кенин знаеше, че настъпи
ли зимата, температурата щеше да падне до минус четирийсет.
По друг трап слезе на стария флотски пристан. Докът беше от
напукан бе тон и надигнали се от студа павета — между тях и
пукнатините в бетона растяха снопчета бурени. Зрителното му поле в
посока към сушата бе препречено от рушащи се складове, чиято боя
отдавна беше олющена от ветровете, спускащи се с вой от Сибир.
Чакаше го ко ла, шофьорът изскочи и застана мирно, щом го зърна да се
появява от сухия док.
Мъжът отдаде чест и отвори задната врата. Кенин се отпусна на
дебело тапицираната кожена седалка и веднага измъкна защитения си
срещу подслушване мобилен телефон. В подводницата нямаше сигнал и
бе пропуснал дузина обаждания. Засега реши да върне само едно
обаждане — от неговия адютант капитан трети ранг Виктор Гогол.
— Гогол, Кенин се обажда.
— Адмирале, как мина?
— Утре вечер отплават.
— Пристанищните работници ме увериха, че пр испособлението е
готово — продължи Гогол.
— Не мога да си обясня как им е хрумнало на колумбийците, че ще