търговец, която бе лепнал на лиц ето си преди малко.
— Господин Смит, харесваш ми. Много си готин.
Отклонението да пийне чай с Осман щеше да отнеме само няколко
минути, но този млад узбекски мошеник го беше нарекъл «готин» и
това накара Хуан да се усмихне за пръв път от смъртта на Бородин
насам.
Пътят на север към някогашния крайбрежен град Муйнак
представляваше съсипваща бъбреците напукана асфалтова лента, а
почти пълната липса на амортисьори на уазката допълнително
влошаваше нещата.
Теренът беше плоска, брулена от вятъра пустиня, из коят о от
време на време можеше да се види изсъхнал храсталак. Единственото
интересно, което Кабрило виждаше наоколо, бяха двугърбите
персийски камили. Те бяха по -ниски от едногърбите си братовчеди, а
по шията им минаваше ивица гъста козина, която увенчаваше вс яка от
угоените гърбици. Хуан не знаеше дали са нечия собственост или са
диви. Когато минаваше край тях, те само го поглеждаха и това беше
указание, че са свикнали с хората.
Муйнак беше само на 150 километра от Нукус, но въпреки това
пътуването им отне цел и четири часа. До спускането на вечерта
оставаха още няколко часа, затова въздухът беше горещ и парлив и
колкото повече Хуан се доближаваше до своето местоназначение,
толкова по-солен ставаше. Но не бе като освежаващия морски въздух,
на който се наслаждава ше, застанал на мостика на «Орегон», а суха
като оцет горчилка.
Градът някога е бил най -голямото узбекско пристанище в южната
част на Аралско море. Сега, когато езерото се беше отдалечило
няколкостотин километра на север, Муйнак се бе превърнал в
изолирана точица цивилизация, която всъщност нямаше право да
съществува. Някога център на процъфтяваща търговия, сега мястото
беше на практика мъртво, а населението само частица от някогашното.
Карайки край изоставени къщи и някогашни складове и магазини,
Кабрило стигна до онова, което някога е било главният пристан.
Кулокран на релси сякаш стоеше на стража до една дупка, обрасла с
бурени, която някога е била пристанището.
Ръждясали коруби на някогашни рибарски катери бяха осеяли
дъното и образуваха най -невероятния пейзаж, който Кабрило беше
виждал. Някога беше открил кораб, заровен в пясъците на Калахари, но
съпоставката между пресъхналото пристанище и изоставените корпуси
наистина дразнеше сетивата. Напомни му картината на Салвадор Дали
«Упорството на паметта». Сюр реализмът се засилваше от присъствието
на друга камила, която пасеше трева в дупката, застанала до
осемнайсетметров траулер.
Наоколо се издигаха зарязани консервни фабрики, правоъгълни
метални постройки, които стихиите бавно рушаха. На всяка липсваше
по някой лист ламарина и отворите им приличаха на беззъби усмивки.
Беше очевидно, че градът е умирал бавно, като болен от рак, който
отслабва неспирно, докато му останат само кожа, кости и отчаяние.
Виждаха се малко хора, които се движеха с равнодушието на
зомбирани. Кабрило не видя никъде деца да играят на улицата — нещо
задължително за всеки град от Третия свят.
Тук слънцето сякаш беше по -остро, по-медно — все едно че беше
чук, а пустинята наковалня; градът беше блъскан и от двете.
Оттатък границата в Аралск, Казахстан, се бяха опитали да запазят
връзката на града с езерото, прекопавайки канал, който се простираше
на повече от трийсет километра. Тук обаче, изглежда, гражданите на
Муйнак безропотно се бяха примирили със съдбата си.
Толкова малко бяха обитаваните сгради, че му отне само няколко
минути да открие своята цел — дома на казахската съпруга на Карл
Петровски. Случайно бе улучил подходящия момент — следващата
седмица тя се готвела да се върне да живее при семейството си.
Къщата беше едноетажна сграда с фо рмата на циментово блокче.
Някога беше имала мазилка, която вятърът беше изронил като лющеща
се кожа. Дворчето бе задушено от бурени, макар че една мършава коза
правеше всичко възможно да контролира растежа им. Мястото
приличаше на снимка от 20 -те години, като се изключи лъскавата
сателитна чиния, закачена на стълб, забит в земята. Когато слезе от
джипа, Кабрило забеляза, че дори това модерно удобство е започнало
да се износва. От конвертора стърчаха голи кабели, а дървените щипки
подсказваха, че сега се из ползва като простор за сушене на дрехи.
Докато крачеше към вратата, свали слънчевите очила. Преди още