да беше почукал, тя се отвори.
Някога Мина Петровска е била красива жена, както се виждаше от
структурата на лицето ѝ. Тялото ѝ още беше слабо и стегнат о, но
непрестанното усилие да живее беше оставило следи по него. Вече не
стоеше изправена, а се бе смъкнала като жена, трийсет години по -
възрастна от нея. Кожата ѝ бе жълтеникава, а лицето сбръчкано. Косата
ѝ беше повече бяла, отколкото прошарена и имаше трошливата
текстура на старо сено.
— Госпожо Петровска, казвам се Джон Смит — представи се
Кабрило на руски. — Мисля, че господин Камзин ви е предупредил за
моето идване.
Аркин Камзин беше шефът на Петровски в новосъздаденото Бюро
за спасяване на Аралско море. Ерик Стоун беше открил вдовицата чрез
него. Жената нямаше телефон и уговорката за тази среща коства не
малко усилия. Зад нея се показа по -възрастен от нея мъж с настойчиви
очи и пожълтели от никотина мустаци. Беше облечен в униформата на
държавен слу жител от този край на света — черни панталони от
някаква неразрушима материя и бяла риза с къси ръкави и толкова
пожълтяла яка и подмишници, че и белината не е била способна да ги
избели.
— Господин Камзин? — попита Кабрило.
— Да, аз съм Камзин. Мина ме по моли да дойда днес.
— Искам да благодаря и на двама ви, че отделихте от времето си,
за да разговаряте с мен — каза Хуан с топла усмивка. Присъствието на
Камзин криеше неизвестни. Като човек, който би могъл да си осигури
охолен живот с игра на покер, Кабри ло мразеше неизвестните.
— Моля — плахо го покани Мина Петровска, — няма ли да
влезете? Извинете ме за къщата…
— Моят сътрудник ми обясни, че скоро се изнасяте — побърза да
каже Хуан, за да смекчи неудобството ѝ от помещението, пълно с
кашони и мебели, ув ити в защитно найлоново фолио. В стаята беше по -
топло, отколкото навън под ослепителното слънце. — Нека първо ви
изкажа съболезнованията си.
— Благодаря — нехайно отговори Мина.
В този момент в помещението влязоха две малки момичета. Едното
беше на осем, а другото на около шест. От вехтото им облекло личеше,
че по-малкото е принудено да износва дрехите на по -голямото. Те се
вторачиха с ококорени очи и зинали усти в плешивия странник.
— Сира, Нила, вървете обратно в кухнята — остро ги смъмри Мина
Петровска.
Момичетата
се
позабавиха
няколко
секунди,
което
даде
възможност на Кабрило да заговори. Той бръкна в раницата и извади
две
полуразтопени
блокчета
шоколад
«Хърши».
Силата
на
американската реклама беше стигнала дори до този далечен край,
защото, щом разпозна ха марката, очите на двете деца се ококориха до
невъзможност.
— Може ли? — попита Хуан и веднага разбра, че проучването на
Ерик Стоун, което откри, че Петровски има две дъщерички, се бе
изплатило.
Натъжената вдовица се усмихна така, сякаш отдавна не беше
използвала тези лицеви мускули.
— Разбира се. Благодаря ви.
Той подаде по едно блокче на децата, които му благодариха през
рамо и бързо изчезнаха в кухнята. Независимо че беше поразтопен,
Хуан знаеше, че скоро всяка молекула от десерта щеше да е изчезнала.
Ако съществуваше шоколадов атом, например шокозий, и последният
щеше да бъде облизан до чисто от станиола.
— Моля, седнете — покани го Мина. — Да ви предложа ли чаша
чай?
— Открих, че чаят дразни стомаха ми — отказа Хуан по
заобиколен начин. Не искаше да з атруднява жената, а да ѝ го каже
направо вероятно щеше да бъде прието за грубост. — И току -що изпих
цяла бутилка вода.
Мина кимна безизразно.
Аркин Камзин подаде на Кабрило пакет произведени в Пакистан
цигари. Да откажеш цигара не беше израз на грубост, а признак на
женственост. Надцаквайки го Кабрило извади пакет «Марлборо» —
валута, универсална като златото. Извади една цигара за себе си и
подаде на узбека пакета. Когато онзи си взе и понечи да му го върне,
Кабрило махна с ръка. Подаръкът беше приет с ле ка усмивка от
функционера, докато прибираше пакета в джоба на ризата си.
Кабрило остави цигарата да тлее между пръстите му, докато
Камзин дърпаше дълбоко и издишваше през ноздрите.
След като приключиха с ритуалите на гостоприемството, мъжът се
наведе и кор емът му изскочи над колана на панталона.