появил блясъкът.
Океанът оставаше гладък като огледало и никакъв полъх не
издуваше корабните платна. Облакът дим от парните котли, в които
още се поддържаше огън, се издигаше п раво нагоре и висеше като
плащаница над «Мохикан».
В продължение на двайсет минути нищо не се промени, после
сякаш някой бе щракнал ключа — блясъкът изчезна напълно. В
следващата секунда повърхността на океана се накъдри от леко
вълнение, а пушекът се поне се, сякаш от север над кораба подухна
вятър. На запад, откъдето феноменът се бе появил, нямаше нищо друго,
освен смрачено небе, обсипано със звезди. Морска нощ, която
изглеждаше напълно нормална.
Ъркърт се сви с тримата си помощници в задната част на мости ка,
докато се отклоняваха на запад, за да проверят дали и друг някой кораб
е бил в епицентъра на неземната аура. Нареди Конър Мактагърт да бъде
зашит в собствените му одеяла и спуснат във водата. Бяха достатъчно
близо, за да стигнат до Филаделфия, затова с мъртта на инженера
можеше да остане скрита, а след като излезеха от пристанището,
отсъствието му да бъде обяснено с напускане на кораба.
Не откриха доказателства за присъствието на други плавателни
съдове в района и след едночасово претърсване Ъркърт реши, че са
пропилели достатъчно време. Въпреки това планираше, когато стигнат
във Филаделфия, да съобщи за произшествието, в случай че и някой
друг кораб е пострадал от странния ефект. Смъртта на Мактагърт щеше
да бъде запазена в тайна по простата причина, че щеше да ги забави с
дни и седмици, за да дават показания и да изчакат резултатите от
разследването.
Не му беше приятно неуважението, което проявяваше към своя
приятел, но беше сигурен, че ергенът Мактагърт щеше да разбере.
Както си бе обещал, Чарлз Ъркър т докладва произшествието на
бреговата охрана и разказът му беше използван от местен вестник.
Мъртвият инженер не се споменаваше. Нито се чу за друг кораб, който
да е изпитал феномена. «Мохикан» беше успял да докуцука обратно във
Филаделфия, но друг кораб с екипаж от петима изчезна безследно.
1.
Северен Сибир
В наше време
Пейзажът сякаш беше от друг свят. Огромни черни чукари се
извисяваха над безкрайните проблясващи снежни полета. Ветровете,
крито разкъсваха с вой тишината, духаха с повече от сто километ ра в
час. Небето беше толкова чисто, все едно че земята нямаше атмосфера.
Понякога облаци го покриваха толкова плътно, че с цели седмици не се
виждаше.
Това беше пейзаж, който не бе предназначен за обитаване от хора.
Дори най-коравите местни избягваха това място и живееха далеч долу
край брега в малки селца, които лесно можеха да разглобят, за да
следват стадата карибу.
Всички тези условия го превръщаха в идеално място, където в
началото на 70 -те години на XX век Съветите построиха свръх
безопасен затвор за най-опасните престъпници — политическите. Бог и
само неколцина бюрократи знаеха колко бедни души са загинали зад
мрачните бетонни стени. Затворът беше построен да побира петстотин
човека и докато не спусна кепенци в годините след рухването на
Съветския съюз, по изолирания път до него постоянно караха смяна на
онези, които бяха загинали от студа, лишенията и жестокостта.
Нямаше гробове, които да отбелязват техните останки, а само една
дупка, пълна с пепел от кремираните им трупове — голям трап с пепел,
който сега лежеше зарит във вечно замръзналата земя съвсем близо до
главния вход.
В продължение на двайсет години съоръжението беше изоставено
на капризите на времето, обаче прословутите сибирски зими не можаха
да ерозират цимента и металните конструкции. Кога то дойдоха хора, за
да отворят пак затвора, откриха, че е в абсолютно същото състояние, в
което го бяха оставили — неизменен, непробиваем и най -важното — от
него никой не можеше да избяга.
Самотен камион, боядисан във военно зелено, криволичеше към
затвора, издигащ се в сянката на планина, която сякаш бе разцепена на
две и едно от стръмните ѝ лица гледаше на север и към Северния
ледовит океан на петдесетина километра оттам. Пътят беше дълбоко
набразден, защото през лятото части от него се превръщаха в
тресавище и ако работниците не го подравнят преди настъпването на
студовете, коловозите си оставаха. Снегът се трупаше на местата,