успешно участваше в играта вече толкова години само защото си
държеше устата затворена и пазеше чуждите тайни с енергията на
швейцарски банкер. Някой да поиска от него да разкрие нещо подобно
беше признак на неуважение и двамата мъже осъзнаваха напълно, че от
този момент връзката им е приключила.
Детето вдиша от кислородната си маска, а гърдите му се
повдигаха, за да напълнят увредените му бели дробове.
— Необичайна, но не неочаквана молба. Как би искал да ти
отговоря?
— Като ми отговориш първо на един друг въпрос.
— Готово.
— От кого се страхуваш повече: от мен или от мъжа, организирал
бягството на Бородин?
— Не се страхувам от никого от вас, но откровено казано, него
харесвам и уважавам повече.
— Това е неправилният отговор. — Кенин погледна надолу към
клавиатурата и бързо написа съобщение. Когато заговори, малко от
първоначалната му стегнатост се върна. Но сега беше по -истинска. —
Тайната на твоя успех винаги са били две неща. Твоята дискретност,
срещу която нищо не мога да направя, и физическото ти
местоположение, което обаче мога да открия. — Кенин направи пауза,
сякаш току-що му беше хрумнало още нещо. — Всъщност има и трето.
Това, което се нарича «ключът на мъртвеца». След смъртта ти
информацията, която си събирал с години, ще бъде разпределена сред
заинтересуваните. Представям си, че ще разпали убийство след
убийство и м оже би дори няколко войни. Предполагам, че трябваше да
кажа «ключове», след като на четирима души е възложено да изпълнят
последната ти воля, ако нещо ти се случи.
Ако покритото с белези лице на Детето можеше да изрази чувства,
по него сега щеше да се чете страх. Че има ключ, беше известно на
всички. Но че са четири — не.
Видеомониторът, който и двамата виждаха, по команда на Пьотър
Кенин се раздели на четири квадранта. Във всеки от тях мъж в черна
бойна униформа и с маска на лицето бе притиснал пистолет в главата
на друго лице — трима мъже и една жена. Двама бяха с костюми и
сякаш се намираха в своите кабинети или пътуваха за работа. От
другите двама жената беше по клин и тениска, а зад нея се виждаха
различни уреди в домашна фитнес зала. Третият мъж беше б лизо до
леглото си и носеше единствено боксерки, над които шкембето му
обилно преливаше.
И четиримата бяха адвокати. Никой от тях не живееше на един и
същи континент, нито познаваше някого от останалите. Въпреки това
бяха наети тайно от Детето, за да разгл асят цялата информация,
събрана от него за клиентите му и техните врагове.
— Единствен риск за мен е — продължи весело Кенин, — че не
знам дали тези хора от своя страна нямат свои «ключове на мъртвеца»,
които ще изпълнят последното ти желание. Обаче нещо м и подсказва,
че няма от какво да се страхувам. — След това стана убийствено
сериозен. — А що се отнася до твоето местонахождение, друже —
намираш се в югоизточния ъгъл на сто и осемнайсетия етаж на
небостъргача Бурдж Халифа в Дубай. Океанският пейзаж зад т еб е
изображение на живо от уебкамера, предаваща от Италия и по -точно
крайбрежието на Амалфи. Макар апартаментите над и под теб да са
твоя собственост, сложил съм толкова експлозиви в апартамент 116, че
мога да срина цялата сграда. Сега ще повторя въпроса. От кого се
страхуваш повече? От мен или от него? И нека ти напомня, че ще
взривя зарядите след… да речем, двайсет секунди.
Детето вдиша от кислородната си маска.
— Ако беше равностойна игра, пак щях да се страхувам повече от
него, отколкото от теб.
— Играта вече не е равностойна. — Кенин махна към монитора, за
да подчертае, че неговите хора са опрели пистолети в главите на
«ключовете» на Детето.
— Виждам.
— Ето какво ще направим. Ще ми кажеш неговото име и името на
организацията му и след това никога повеч е няма да говорим. Няма да
го предупреждаваш.
Може би предателството ти ще се разчуе, а може би — не. След
това може би ще успееш да спасиш нещо от кариерата си. Изборът е
твой и разполагаш с пет секунди.
Детето се поколеба толкова дълго, колкото смееше, и след това за
пръв път в живота си предаде свой клиент:
— Хуан Кабрило. Той е председател на Корпорацията. Базирани са
на кораб, наречен «Орегон», макар че името рядко е изписано на носа
му.
— Ето, видя ли, че не беше толкова трудно.
— Да ти го начукам.
Кенин не обърна внимание на забележката.