Двамата мъже вдигнаха робота, който тежеше само деветдесет
килограма, и го спуснаха сами за пъпната връв в лунния басейн. Той
изчезна в мига, когато пус наха дебелия армиран кабел, очертавайки
арка във водата, която веднага го повлече на север благодарение на
Гълфстрийм. Малкият безпилотен робот през цялото време щеше да се
бори с него. Обаче, след като беше вързан със стоманено въже и
получаваше захранван ето си от кораба -майка, това нямаше да е трудно.
Единственият проблем беше дали са дошли навреме.
Кабрило направо не можеше да повярва колко е студено. Студът
беше пропълзял по него толкова коварно, че преди да се усети, се бе
настанил в костите му. Беше останал напълно неподвижен, без да
създава никаква телесна топлина. Това беше причината. За да пести
запаса си от тримикс, трябваше да седи колкото може по -неподвижно,
но това привлече един не по -малко жесток убиец от задушаването.
Ръцете му трепереха тол кова силно, че трябваше да направи три
опита, докато включи водолазния си фенер. Светлината му някак си
направи самотата малко по -поносима. Нали в края на краищата
човеците бяха социални животни? А да умреш сам е един от най -
големите страхове на нашия вид. Погледна към циферблатите на
водолазните бутилки. Десетте минути, които си беше отпуснал, бяха
изтекли. Вдишваше тримикс, който беше толкова аморфен, че не
можеше да бъде уловен от индикаторите на бутилките.
Усещаше го. Всяко вдишване беше по -рядко, по-несъществено.
Независимо колко дълбоко вдишваше, не можеше да напълни дробовете
си с въздух. Паниката отново се опита да впие зъби в краищата на
съзнанието му, но той полагаше усилия да вдишва равномерно. Макс
искаше от него да издържи още няколко минути.
Фенерчето се изплъзна от ледените му пръсти. Беше му толкова
студено, че вече не трепереше. Продължаваше да се опитва да вдишва
въздух, какъвто просто нямаше, и каквито и психически номера да
прилагаше, те не можеха да отрекат този факт. Беше хвърлил заровет е,
но сборът от числата се оказа недостатъчен. Хуан никога не си го беше
представял така. Винаги беше предполагал, че ще умре в някоя
престрелка. Ако се погледне статистически, още преди години
трябваше да е застрелян. Обаче всички белези от куршуми по тял ото му
бяха на безопасни места. Смешно нещо. Да оцелееш във всички тези
престрелки и да умреш при гмуркане!
Досмеша го от тази ирония на съдбата, но нямаше достатъчно
въздух, така че се задоволи с многозначителна усмивка и бавно започна
да изпада в безсъзн ание.
— Хайде, побързай, мамка му! — излая Макс. — Вече трябваше да
ги видим!
Стоеше наведен над рамото на техника и двамата гледаха
видеозаписа от камерите на «Малкия дебелак». Досега не бяха видели
нищо друго, освен голата пустош на равното морско дъно . Намираха се
точно на мястото, но корабните останки сякаш бяха изчезнали.
— Сигурен ли си, че си на мястото?
— Да, Макс, и не разбирам какво става.
Изображенията бяха зърнисти, лошо осветени и неспокойни, но без
съмнение нямаше и следа от стария миноносец . Двамата мъже гледаха
толкова напрегнато, че очите им се насълзиха, защото се опитваха да
видят подробности, каквито просто нямаше.
— Ето, ето! — изрева Макс. — Завърти безпилотника двайсет
градуса дясно на борд. Техникът заработи с джойстика, докато на с то
трийсет и седем метра под тях «Малкият дебелак» чевръсто се
завърташе.
— Аха! — извика Макс. Около безпилотната подводница се
виждаше район, покрит с отломки, който се простираше далеч извън
светлините на прожекторите. Бяха се озовали няколко метра встр ани, а
при тази работа това беше разликата между успеха и провала.
— Хуан трябва да е някъде тук.
— Няма ли да доплува, като види светлината?
— Ако може. Не знам в какво състояние е.
Малката безпилотна подводница се движеше над отломките и този
път техникът беше този, който видя слаба светлина да се показва иззад
стар котел. Той прекара робота зад котела и на светлината от
прожекторите видяха Председателя рухнал до него, а ръцете му бяха
отпуснати с дланите нагоре до фенерчето на дъното. Главата му беше
увиснала на едното му рамо в неестествената поза на смъртта. От
регулатора му не излизаха мехурчета.
— Не — прошепна Макс и го повтори още по -тихо. Третият път