слушалката на място.
— Върни му пистолетите. Каза, че е също толкова смъртоносен и
без тях.
Мъжът взе автоматичния си пистолет от сестрата и го намести
обратно в кобура, но махна отрицателно към потрошения револвер и
жената го задържа. Непознатият най -сетне обърна внимание на
помещението.
Приличаше на фоайето на бутиков хотел — едно от онези места в
Лондон и Ню Йорк, които бяха толкова недостъпни, че на фасадите им
нямаше табели. Подът беше покрит с мраморни плочи, а стените с
махагонова ламперия. Осветяв аше се от луксозни кристални лампи.
Обаче гледката от прозореца беше това, което за миг го зашемети.
Оттам трябваше да се вижда осеян с отпадъци бразилски бордей, но
вместо това се виждаше павирана улица в нещо, което приличаше на
източноевропейски град. М оже би в Чехия или Унгария. Светлината,
която влизаше, изглеждаше естествена, но въпреки това двата
прозореца бяха екрани с течни кристали, обрамчени с пердета, така че
на хората тук да не се напомня мизерията навън. По -надолу по
коридора се отвори врата и друга сестра, еднояйчен близнак на
първата, покани новодошлия по -навътре в това сюрреалистично място.
Следващите помещения бяха още по -луксозни от приемната. Още
плоски екрани показваха изгледи от същата улица. Възрастен мъж
водеше кон по отсрещния тротоа р и на новодошлия му се стори, че
чаткането на копитата можеше да се чуе през прозорците. Най -накрая
беше въведен в лъскав директорски кабинет. В единия ъгъл имаше
камина и два дивана под ъгъл. В далечния край на помещението се
виждаше модерно стъклено пис алище. В противоположния ъгъл имаше
врата на асансьор, който водеше до апартамента на третия етаж,
вероятно обзаведен още по -пищно.
— Председателю — поздрави го покритият с белези мъж в
инвалидната количка, без която не можеше.
— Дете — отговори Кабрило.
— Предполагам, че ако беше пожелал да ме убиеш, щеше да
нанесеш удара през нощта и аз така и нямаше да разбера, че ще се
случи.
— Трябва да призная, че ми мина подобна мисъл — отговори
Кабрило.
Бяха минали две седмици от срещата с невидимия кораб. «Орегон»
беше още в Хамилтън, където обновяването му скоро щеше да завърши.
След като адмирал Кенин избяга от Русия, Хуан се беше отказал да го
търси. Това трябва да е бил последният му голям удар, който да го
осигури до края на живота. Човек в подобно положение пл анира
бягството си до най -малката подробност. Десет секунди след като го е
започнал, вече е било напълно невъзможно да бъде проследен. Щеше да
има нова самоличност — нещо неизбежно, ново местожителство, нови
банкови сметки. С една дума, нов живот, който ще изглежда напълно
истински на околните, точно както онзи, който току -що беше зарязал.
— Трябва да съм станал небрежен — махна Детето със здравата си
ръка. — Първия път ме намери Кенин, сега ти.
— Първия път беше небрежен, а сега просто бързаше — съгласи се
Хуан.
Вместо да си губи времето да проследява човек, когото никога
нямаше да намери, той пусна Мърф и Стоун по дирите на хлъзгавия
търговец с информация. Имаха предимството да знаят, че е побягнал
веднага след като Кенин се е свързал с него, за да измъкне информация
за Корпорацията. Въпреки този плюс им трябваха дванайсет дни ровене
в данни и проверка на факти, за да открият новата бърлога на Детето, и
то на едно от най -невероятните места в света.
— Освен това си започнал да ставаш предсказуем — добави
Кабрило и демонстративно стрелна поглед към привлекателната сестра.
— О — отвърна Детето, — не съм предполагал, че знаеш за моето
увлечение по красиви сестри.
— Самозаблуждаваш се. Ако ставаше дума само за красавици,
нямаше никога да успеем да те намерим. Но милосърдни сестри, при
това и родни сестри, са много рядко явление.
Единственото око на Детето проблесна, когато спря погледа си
върху жената.
— Всъщност последната двойка бяха близначки. Не еднояйчни, но
въпреки това близначки. — Той потупа с дясната обез образената
левица, приличаща на щипци. — Скъпа, би ли ни оставила за малко? —
Когато сестрата излезе, Детето продължи: — Предполагам, че не си ме
проследил чак до тук, за да обсъждаме моя медицински екип, нали?
— Предположението ти е правилно — кимна Кабри ло и зачака,
защото искаше Детето сам да се досети защо е дошъл.