През това време поднесоха гъбите и бифтека, и Марк прекъсна разговора, за да избере вино. Той се спря на бутилчица бургундско, 1949 година, което струваше цяло състояние, но избра именно него, за да може поне някак си да разнообрази тази явно загубена вечер и да се избави от натрапчивото бърборене на тази блондинка, искаща да узнае за него „всичко-всичко“.
— Не бих казал, че живея толкова добре. Всичко ми е опротивяло. Ако познаваш хората и техните слабости, има хиляди начини да спечелиш пари…
Ви изпусна вилицата с гъбата. Тя не можеше да застави себе си да хапне дори едно парченце. Хапчетата я бяха стиснали за сърцето.
— Чудесно — все така усмихната, тя барабанеше с пръсти по масата. — Кажете ми, например, какво ще правите утре?
Гирланд погледна часовника си. Наистина тази дамичка му връзва ръцете.
— Утре по това време ще бъда в Хармиш. Налага се да излетя със сутрешния полет. Имам там една малка работичка.
— В Хармиш! Чудесно! А що за работичка?
Гирланд замислено я погледна:
— О, такава работичка… А какво ще правите вие утре?
— Ще позирам на Бени.
Хармиш, помисли си Ви. Повдигаше й се. Ето какво искаше да узнае Пол. Тя виждаше, че Гирланд е разочарован, тя разбираше това и не се осмеляваше да пита още. Пол каза, че Гирланд е шпионин. Тя си спомни заплахите на Пол: „Ти си се хванала на въдицата и няма да се измъкнеш“. Страхът здравата заседна в сърцето й. Тя проклинаше себе си заради хапчетата. Само при вида на гъбите стомахът й се обръщаше наопаки. Почувства, че ако не си тръгне в същата секунда, ще повърне. Ви умолително и измъчено погледна Гирланд. Тя беше бледа, бисерни капчици пот блестяха над горната й устна.
— Извинете ме… Лошо ми е… аз… толкова съжалявам. Това е чернодробен пристъп… аз… извинете…
Тя бързо стана. Виждайки състоянието й, Марк също стана и я изпрати до вратата. Дотича Гарен.
— Такси — каза му Гирланд — госпожицата не се чувства добре.
Ви припряно си навлече мантото. Таксито вече я чакаше пред входа. Тя не криеше повече своята уплаха, нито секунда повече не можеше да се намира близо до Марк.
— Ще ви изпратя.
— Не, оставете ме. Ще тръгна сама! — Като отблъсна Гирланд, тя се напъха в таксито и затръшна вратата. Колата тръгна.
Гирланд я изпрати с поглед. Не можеш да съблазниш всички, си каза той, връщайки се до масичката. Досадно. Неговият бифтек с люти чушки още не беше изстинал и келнерът се наведе, наливайки му бургундско, но Марк беше загубил апетит. Пропадна хубавата вечер, мислеше той, но чашката великолепно вино все пак леко му повдигна настроението.
Като завърши вечерята си, Марк излезе от ресторанта, седна в своя малък фиат и поседя там доста дълго. Утре е немислимо рано да се става, си каза той. В душата му дращеха котки.
Ви лежеше без сили в леглото си. Олекна й. Успя да се сдържи до кенефа на деветия етаж, където повърна. Сега, все още треперейки от страх, тя си спомни за великолепните гъби у Гарен и почувства глад.
Вратата внезапно се отвори и влезе Лабрей.
— Какво правиш тук? — излая й той. — Защо не си у Гирланд?
Той тръшна вратата и Ви боязливо се отдръпна към стената.
— Беше ми много лошо… Отидох на срещата, но… Бях много възбудена… Наложи се да си тръгна…
Лабрей се хвърли към нея и тя си помисли: ето сега ще ме бие.
— На нея й било лошо! Разбра ли поне нещо, кретенко?
— Не ме обиждай!
Тя искаше да се обърне, но той отпусна ръка на лицето й и прошепна:
— Отговаряй, дявол те взел!
— Той каза, че ще заминава утре за Хармиш.
Лабрей шумно издиша, след това приседна на кревата, хвана я за ръцете и я притегли към себе си.
— Хармиш? В Германия? Сигурна ли си в това?
— Как мога да бъда сигурна? Той така ми каза… Пусни ме, боли…
— Как стана всичко? Разкажи ми.
Той я пусна и тя му разказа сцената в ресторанта и всичко, което й беше говорил Гирланд. Лабрей за миг се замисли, после стана.
— Добре. Стой тук. Скоро ще се върна.
— Но аз искам да ям!
— Добре, хайде с мен. Аз също трябва да похапна.
Ви с мъка се вдигна и с хленчене попита:
— Е, как се справих? Доволен ли си?
Той неочаквано се усмихна. Ужасната, жестока маска изчезна от лицето му и тя отново видя предишния Пол.
— Юнак си ми ти… В крайна сметка аз така мисля. Хайде, да тръгваме.
В бистрото на улица Лекейн Лабрей поръча вечеря и се затвори в телефонната кабина. Обаждаше се в съветското посолство. На Малик.
Въпреки късния час Малик седеше в своя кабинет, потънал в купчина книжа, изпратени му от Ковски.
Лабрей доложи, че Гирланд заминава за Хармиш утре сутринта.
— Не затваряйте телефона. — Измина достатъчно много време, преди Лабрей отново да чуе неговия глас. — Сутрешният самолет за Мюнхен е в 7.50. Следващият е едва в 14 часа. Гирланд ще излети със сутрешния. Вие ще летите с него. Узнайте къде ще се настани. Бъдете внимателен. Той е много опасен. Аз ще излетя със следващия полет и ще ви чакам на гарата в Хармиш. Ясно ли е всичко?
— Да.
— Вашата приятелка ще дойде с мен… Тя може да ни бъде полезна. Кажете й, че ще я чакам в Орли в 13:15. Как ще я позная?
Лабрей се колебаеше.
— Тя няма да лети… Ще ме издаде.
— Длъжна е… Убедете я — отряза Малик.
Лабрей разбра, че да възразява е безсмислено.
— Как ще я позная?
— Блондинка е, има коси дълги до раменете. Ще й кажа в ръцете си да носи брой на „Пари мач“.
— Добре, нека ме чака пред бюрото за коли под наем точно в 13.15. Ще ви поръчат билет до Мюнхен. Разбрахте ли какво трябва да правите и къде ще се срещнем?
— Да.
Малик затвори телефона. Лабрей още няколко минути постоя в кабинета, опитвайки се да се овладее, след това се върна при Ви.
— Е, как е?
Той й обясни, че тя ще замине за Мюнхен, където ще се срещне с Малик. Ви го гледаше, зяпнала с уста, бледа като смъртта.
— Не, няма да замина! За нищо на света! — тя си отдръпна чинията.
Лабрей предвиждаше такава реакция.
— Както искаш — каза той, без да я гледа. — Предупредил съм те. Ако се откажеш… Знаеш какво те чака.
Тя трепна.
— Хайде, яж — промърмори той. — Нали казваше, че си гладна.
— Пол! Как можеш?! — със сълзи на очи простена тя. — Как можеш?!
Той я изгледа студено.
— Как съм можел! Кокетничиш с Гирланд. Въобще всеки път си губиш разсъдъка, като видиш козел с пари. Теб трябва да питам. По-рано можеше да избягаш, а сега си на въдицата. Ще направиш това, което ти заповядат или ще умреш при нещастен случай.
— Ще отида в полицията! — с отпаднал глас извика Ви.
— Ами иди в полицията. Може би си въобразяваш, че ще поставят при теб телохранител за цял живот? Вече не можеш да се скриеш, хванала си се, аз ти казвах, ще останеш без лице или ще се превърнеш в прегазена котка.
Ви седеше неподвижно със затворени очи, с ръце на масата, свити в юмруци. След минутно мълчание тя дръпна стола си и стана.
— Отивам да си приготвя куфара — промърмори тя. — Благодаря, сита съм.
Тя си отиде. Лабрей се озъби след нея. На него също не му се ядеше. Той се отказа от бифтека и излезе.