— А аз се чудех къде ли си се дянала?
— Е, ето, че ме намери. Дойдох да погледна стаята му… Това е фантастика, погледни само леглото му — без ни най-малко да се сконфузи, каза Джилиан.
Роснолд огледа стаята и поклати глава.
— Потресаващ барок. Дявол знае колко струва всичко това!
Възрастен слуга леко се покашля.
— Обядът е сервиран. Моля, последвайте ме.
Обедът беше сервиран в огромна сводеста зала, която би поместила близо двеста гости. Слуги, изпълнени с готовност, в зелени със златно ливреи, почтително стояха отзад на всеки от тях. Имаше предястие, хайвер, ледена водка, дива патица, за десерт сладкиш с шампанско, ягоди и златиста медена пита.
И отново Гирланд забеляза загадъчните инициали „Х Р“, сега вече на приборите за хранене.
Когато преминаха в салона, за да пият кафе с ликьор, той попита:
— Кой е този Х Р?
В погледа на фон Холц проблесна неприязън, но той се усмихна.
— А, вие сте забелязали инициалите. Да си кажа честно, този замък е собственост на моя чичо.
В салона разговорът стана непринуден. Фон Холц говореше, по-често обръщайки се към Джилиан, но не отминаваше с вниманието си нито Роснолд, нито Гирланд.
— Великолепен обяд. Вашият готвач си разбира от работата. Той може да конкурира най-добрите кухни на Франция — каза Роснолд, като се облегна удобно в креслото.
— Той е французин — уточни стопанинът на къщата.
Фон Холц приседна на коприненото канапе до Джилиан. Един от слугите донесе кафето, фон Холц се обърна към Гирланд.
— Ние говорехме за моя чичо, вие го познавате, струва ми се.
Гирланд запали цигара. Струваше му се, че фон Холц започна този разговор съвсем не случайно.
— Наистина ли?
— Да, това е Херман Радниц.
Марк вежливо се усмихна. Точно така, това беше капан.
— Наистина. Веднъж вече сме се срещали. Как е той?
— Прекрасно.
— Ще можем ли да се видим с него?
— Не.
Фон Холц отпи глътка кафе, кръстоса крака и замислено го погледна.
— Мисля, че е безсмислено да си губим времето, господин Гирланд. Вие навярно разбирате, че сте попаднали в капан.
Марк постави чашката си от кафето на масичката, взе чашата си с коняк и съвършено невъзмутимо произнесе:
— Ако Радниц е имал нещо предвид, когато ни е канил тук, то действително може да се случи всичко възможно.
Джилиан недоумяващо слушаше тази размяна на реплики.
— Може ли аз също да се посмея? — попита тя.
— Какво пък? — отговори Гирланд. — Чичото на нашия граф е най-богатият и най-съмнителният човек в света. Ако той не беше така богат, със сигурност би лежал в затвора. Истинското му име е Хенрих Кюнцли. Направил е състояние, продавайки на нацистите и японците сапун, торове, и барут. В това няма нищо осъдително, само че следва да уточним, че нацистите и японците са му доставяли суровината: кости, коси, мазнина и зъби на хора, убити в концлагерите. Любезният чичко на графа е изковал приказен капитал от труповете на евреи и други жертви от последната война. Прав ли съм, скъпи приятелю? — попита той, усмихвайки се на графа.
Фон Холц се озъби.
— Да… Това е стара история. Твърде често си пъхате носа, където не ви е работа, Гирланд.
Гирланд кимна, посръбвайки коняк.
— Не сте първият, който ми го казва. Но повярвайте, това никак не ми пречи спокойно да спя нощем.
— В края на краищата — възкликна Джилиан — какво означава всичко това?
— Позволете да ви обясни — фон Холц направи предупредителен жест. — Вие шантажирате своя баща. Заплашвате го, че ще изпратите на неговите политически противници филмите, разбирате за кои филми става дума… ако той не оттегли кандидатурата си. Аз пък искам вие да ми дадете тези филми и вие ще ми ги дадете.
Джилиан скочи. Кръвта нахлу в лицето й и се отдръпна веднага. Тя пребледня, очите й горяха с гняв.
— Няма да ги получите! — викна тя. — Пиер, да заминаваме! Няма да останем тук нито секунда повече. Тръгвай!
Роснолд погледна фон Холц. Той се усмихваше, греейки в дланите си коняка и неговата усмивка накара фотографа да потръпне. Той премести погледа си към Джилиан.
— Седни и млъкни! Ти какво, не виждаш ли, че сме в клопка?
— В клопка? Той няма да посмее да ни задържи! Ако на теб ти се иска, можеш да останеш… А аз…
Тя се затича към вратата, дръпна я към себе си и се устреми към портите. Те бяха заключени. Тя трескаво се хващаше и дращеше масивния катинар под безразличните погледи на шест гиганта в ливреи. В бясно изстъпление тя изтича в салона и видя вратата към терасата. На площадката пред терасата стоеше огненият триумф. С жалостив вик се хвърли към него по мраморната стълба и изведнъж се спря като закована. Две огромни немски овчарки, черни и свирепи, заръмжаха, оголвайки зъбите си, а видът им би довел до ужас не само едно слабо момиче. Треперейки като в треска, тя гледаше бавно приближаващите се кучета. После рязко се обърна и се понесе към салона.