Лю Силк се приближи към фон Холц, който продължаваше да крещи предизвикателства и заплахи. Този студен американец действаше на нервите на фон Холц, но той се успокояваше с факта, че това е довереното лице на чичо му. Беше сигурен, че само една дума да каже на Лю Силк и той може да заплати с всичко, което има, а може и съвсем да изчезне, както са изчезвали мнозина.
— Загрижен ли сте? — попита той.
— Опитвам се да се поставя на мястото на Гирланд — каза Силк, запалвайки цигара. — Започва да ми се струва, че това е лъжлива следа. Ние си мислим, че ако Роснолд се е опитал да бяга, то Гирланд и момичето са направили същото; че докато Роснолд убиваше кучетата, те са се скрили в гората. Но ако предположим, че въобще не са се опитвали да бягат… А защо да не са някъде по горните етажи? На мястото на Гирланд бих постъпил именно така. В този замък има сто стаи и сто места, където човек може да се скрие. Може цяла седмица да претърсваме из гората, а те през това време да се крият тук!
Фон Холц замръзна на мястото си.
— Мислите, че Гирланд е толкова глупав и ще остане да си седи в къщата като в клетка. Не, той се е възползвал от случая, за да ни се изплъзне… Избягал е, това е очевидно.
— Мислите ли? Той не знае, че нямате други кучета. Струва ми се, че той и момичето се крият в къщата.
— Сега ще разберем това. Ще изпратя хора, които ще претърсят навсякъде.
— Даже ако ги няма там, нека вашите хора преровят цялата къща. Да, това е хубава идея. Наредете да претърсят къщата.
Фон Холц изпрати да повикат иконома.
— Възможно е — съобщи фон Холц — бегълците да не са в гората. Те биха могли да са някъде тук. Вземете момчетата и проверете всички стаи.
— Слушам, господин графе — с поклон отговори икономът. — Позволете да ви напомня, че на последния етаж няма електричество и повечето стаи са натъпкани с мебели. Търсенето с фенери ще е трудно. Бих ви посъветвал да отложите претърсването до утре, тогава можем да отворим щорите и да потърсим на дневна светлина.
Фон Холц се обърна към Силк. Онзи стоеше, безразлично гледайки към гората.
— Добре, но поставете на всяка стълба по един човек и нека да пазят през цялата нощ — заповяда фон Холц.
Икономът се поклони и си отиде.
Гирланд реши, че ще е по-безопасно да се прехвърлят на петия етаж. Къщата имаше осем етажа. Гирланд ги беше преброил още когато пристигаше към замъка. Като избра петия, той си остави в резерва още три.
Светлината от вестибюла почти не проникваше до стълбището към петия етаж. Те се потопиха в пълна тъмнина. Дебелите килими под краката им поглъщаха стъпките. Гирланд чуваше само пресекливото дишане на Джилиан. Стаята, която избра, беше просторна, щорите бяха заключени. В ъгъла имаше също такъв креват с колони, както и в неговата спалня три етажа по-надолу.
— Харесва ми — каза той. — Влизайте, тук ще спим.
— Ах, как бих искала да се измъкна от този глупав барок — въздъхна тя.
— Утре… Искате ли да хапнете нещо?
Той почувства, че тя се тресе.
— Не.
— Върви ми. А аз искам… Казват, че който спи, после обядва. Хайде да спим.
— Аз няма да мога. Много ме е страх.
Гирланд се просна на леглото и я накара да легне до него.
— Жалко, че не сте се побояли да се снимате в тези филми — каза той, хващайки я за ръката. — Не можете да си представите колко сте се накиснали, като сте се опитали да шантажирате баща си.
— И не съжалявам за това — обясни Джилиан не много уверено — оставете ме на мира.
— Извинете, бях забравил, че вие сте в най-висша степен разумна жена и можете всичко да предвидите.
— Стига, непоносим сте. Чуйте, ами ако бях отишла при графа, ако му бях дала филмите и му бях обещала да не се снимам в други, той дали би ми повярвал? Дали би ме пуснал?
— И още как? Та той и без вас утре ще получи касетите. И откъде накъде трябва да ви вярва? Защо си мислите, че ще ви пусне?
— Но вие, вие ми повярвахте?
— Да, бях принуден… А той не е… Хайде да спим.
Гирланд се обърна на другата страна и затвори очи. След няколко минути той вече спеше, а Джилиан продължава да гледа в невидимия таван, сърцето й блъскаше от страх. Спомените я нападаха. Както и по-рано мразеше баща си и майка си, но сега й беше жал и за себе си, и за тях. Тя призна пред себе си, че Гирланд е прав, организацията „Долу войната!“ е смехотворна и тя беше постъпила в нея само затова, че искаше да насоли баща си. Помисли си за Роснолд и изведнъж с ужас осъзна, че ни най-малко не съжалява за неговата смърт. Та нали той й беше завъртял главата със своите уверения и подмазвания. Ако не беше той, тя никога не би се снимала в тези гадни филми. Почувства как бузите й пламнаха от срам: как е могла да го прави? Вероятно от големите дози ЛСД тази авантюра й се беше сторила забавна и увлекателна. Ако Роснолд не беше я убедил да вземе ЛСД, не би си позволила подобно нещо. Сега тя вярваше в това.