Ако някога се измъкна от тази история, обеща тя на себе си, по дяволите баща ми! Нека става какъвто си ще. Американските избиратели не знаят на кого възлагат надеждите си. Тя ще си замине от Париж. Иначе тези дяволски пацифисти няма да я оставят на мира. Ще се премести в Лондон. Там има братовчед в посолството на САЩ, той ще й помогне да си намери работа. Тя слушаше равномерното дишане на Гирланд и едно непознато чувство се надигаше у нея. Спомняйки си тяхната съвместна нощ, си помисли, че с такъв човек би могла да живее… Но в същото време знаеше, че това е невъзможно… Той казва, че е наемен войник… Никога няма да се съгласи тя да е до него…
Изведнъж тя скочи и се ослуша. Кръвта й блъскаше в слепоочията. Дали не й се е счуло? Тя седна на леглото и докосна ръката на Гирланд. Той мигновено се събуди, като че ли не беше спал.
— Какво има?
— Стори ми се, че чух гласове.
— Не мърдайте.
Гирланд се плъзна от постелята.
— Не ме оставяйте — със задавен глас прошепна тя.
— Стойте неподвижно.
Той говореше шепнешком, но тонът, с който това беше казано, не допускаше възражения.
Гирланд се приближи до вратата, ослуша се и като не чу нищо, хвана позлатената брава, тихичко натиска и открехна вратата. От стълбището към коридора се прокрадваше слаба светлина, след това той чу мъжки гласове. Говореха на немски.
— Хей, Райнер, как е там долу при теб?
Невидимият Райнер промърмори нещо в отговор, но какво именно, Гирланд не разбра.
— А? — отново първият глас. — Каква работа мога да имам… Хубаво удоволствие, да стърчиш цяла нощ на стълбището.
Чу се хилене и отново се възцари мълчание. Гирланд погледна от стаята. На последното стъпало на стълбището седеше човек в ливрея. В ръцете си държеше ловна пушка.
Явно графът се беше досетил, че те се крият в замъка. Но ако фон Холц си мисли, че те са тук, то защо не организира търсене? В края на краищата Гирланд стигна до мисълта, че графът просто чака утрото. Той се върна при Джилиан и й обясни какво по всяка вероятност ги чака на разсъмване.
— Вие… искате да кажете, че те знаят, че сме тук? — попита тя със страх.
— Не знаят, но предполагат. Имаме достатъчно място за маневри. Ако ме слушате, те няма да ни намерят. Но ако загубите самообладание, ние сме загубени.
— Какво ще правим?
— Ще чакаме, засега още имаме време.
На Джилиан й се искаше да действа. Тя се опита да се успокои, но това беше свръх силите й. Марк обещава да я защити. Но как? Това е невъзможно. Каква ужасяваща тишина! И изведнъж тя чу равното дишане на Марк. Той спеше. Немислимо. Неговото безразличие към обкръжаващите ги опасности я поразяваше. И още един звук различи тя. Като че ли тихо хъркане се дочуваше от коридора.
— Чувате ли? — прошепна тя. — Пазачът като че ли е заспал.
— А… мислех, че спите…
— Имам лек сън…
Той отново погледна в коридора. Пазачът им спеше седнал на най-горното стъпало на стълбите, облегнат на перилата.
Гирланд затвори вратата и включи фенерчето.
— Хей, Джили, ставайте — каза той — имаме работа.
Той се приближи до прозореца. Тя скочи от леглото и също се приближи.
— Хванете се за тези завеси и хубаво ги дръжте.
Тя сграбчи тежкия пищен плюш, а той с цялата си тежест увисна на въженцето, което отваряше завесите. Зелено-златистият шнур около секунда се съпротивляваше, след това се скъса и падна на пода. Същото направиха и на другите прозорци, след няколко минути у него имаше осем доста дълги и здрави шнура, които той свърза в едно въже.
— Защо правите това? — разтревожи се Джилиан.
Тя му светеше с фенерчето.
— Заличавам следите. Когато чувстваш нещо лошо, най-добре да замъглиш картината.
Той отвори вратата на балкона, разтвори широко големите дървени щори, излезе и погледна надолу. По долните етажи беше тъмно. Лунна светлина се разливаше по полянката пред замъка. Гората стоеше като плътна черна стена, която на хоризонта се сливаше с края на небето.