Гирланд внимателно спусна въжето. Долният край увисна на нивото на третия етаж.
— Не стига — каза той — стойте тук, а аз ще отида да потърся още.
— Идвам с вас.
— Правете каквото ви казах!
Гирланд отвори вратата, погледна спящия пазач и се плъзна в коридора. След няколко минути се върна с нови шнурове. Сега те стигнаха земята. Той завърза края на въжето за перилата на балкона и се върна в стаята.
— Това може би ще ги заблуди. Но даже и ако не се хванат на тази въдица, все едно — ще спечелим време.
— А ние не можем ли да се спуснем по нея?
Гирланд поклати глава.
— Аз бих могъл, но вие не. Впрочем, ние няма да правим това.
Той я хвана за ръката.
— Когато се измъкнем оттук, обещавам ви, че ще оставя баща си на мира. Обещавам ви.
— Браво! Е, а сега да се измъкваме. Тръгваме. Свалете обувките. Искам да погледна и другите стаи, тази ми е, малка.
И двамата си свалиха обувките, Марк внимателно отвори вратата, хвърли поглед към спящия и изведе Джилиан. Те безшумно преминаха до другия край на коридора. Гирланд за миг запали фенерчето. Пред тях имаше голяма двукрила врата.
— Почакайте — прошепна той.
Допря ухо до вратата, ослуша се, безшумно я отвори, отново се ослуша и едва тогава освети отвътре. Лъчът светлинка потъна в мрака на огромната стая. Приличаше на банкетна зала. Като се приближи до стената, видя, че тя беше обкичена с различни по вид хладни оръжия. В тази зала се съхраняваше най-богатата колекция от оръжие — италианско, немско, английско. Херман Радниц имаше тази страст и, без да се скъпи, купуваше каквото намери. Гирланд кимна на Джилиан:
— Върви ни. Влезте. По-добро място да се скрием е трудно да се намери.
Тя влезе и Марк безшумно затвори вратата. Пазачът на стълбището спеше.
Луната осветяваше фасадата на гигантския замък. От своето укритие Малик виждаше, че Гирланд излезе на балкона и спусна въжето, което увисна на нивото на третия етаж. После изчезна. Малик се досети какво ще направи Гирланд по-нататък. Той отново се появи — вмъкна въжето, помота се и отново го спусна, долният му край вече докосна мрамора на терасата.
Така значи, той все пак се е решил да бяга, помисли си Малик. Спускането е много опасно, а за момичето е два пъти по-опасно. Той с интерес чакаше продължението.
Но очакваното не последва, въпреки че вратите на балкона и дървените щори бяха, както и по-рано широко отворени. Мъчително бавно се точеше времето. В безполезно чакане измина половин час. И като реши, че въжето е само за заблуда, някакъв трик, той с уважение кимна. Много пъти му се беше налагало да се среща с Гирланд и всеки път удивлението и възхищението му от него растяха. Гирланд беше решил да изчака в замъка, като накара своите преследвачи да повярват, че се е скрил в гората. На Малик този план се стори твърде остроумен.
Той прекара още половин час на дървото: в нито един от прозорците на замъка не светеше. Ловът ще продължи с изгрева на слънцето. Той се питаше как да постъпи. Гирланд е сам. Момичето само е в тежест. Малик си спомни, че веднъж Гирланд можеше да го ликвидира, но изведнъж, за негово учудване, прибра пистолета си и каза на своето момиче: „Спокойно, малката, на мен също ми се случва да вися на косъм. Ние с него сме професионалисти. Имаме една и съща работа. И има моменти, когато трябва да забравиш за копелетата, от които зависиш“. А онова момиче искаше да убие Малик. Спомни си Ковски. Ето кой никога на никого няма да протегне ръка за помощ… Подлец… Да, Гирланд е прав. И ето сега заедно с момичето е попаднал в клопка. Малик почувства, че е дошло време да си върне дълга.
Той безшумно слезе и като огромна котка се прокрадна от дърво на дърво. До полянката се спря и още веднъж внимателно огледа фасадата на замъка. Беше започнал нещо много рисковано. Тежката му ръка легна на дръжката на маузера. Бързо пресече поляната и се скри в спасителната сянка на замъка. Ослуша се. Тишина. Никой не извика, не вдигна тревога. Въжето. Малик прибра пистолета и увисна на него, въжето издържа. Като се увери в неговата здравина, той бавно, но уверено се покатери. Умееше да владее тялото и нервите си. Ни най-малко не го плашеше мисълта, че въжето може да се скъса и той да рухне на студените камъни на стълбището. На балкона той замря.
Да влезе в стаята без предупреждение би било рисковано. Гирланд можеше да го вземе за един от слугите на графа.
— Гирланд?… Аз съм Малик — прошепна той и веднага повтори: — Гирланд… Аз съм Малик.