Саймън Бекет
Мирис на смърт
Дейвид Хънтър #6
На баща ми, Франк Бекет, който винаги е мислил в перспектива
юли 1929 — април 2018
1
Повечето хора мислят, че познават миризмата на смъртта. Че разложението има характерен, лесно разпознаваем мирис — отвратителна воня на гроб.
Грешат.
Разложението е сложен процес. За да може един доскоро жив организъм да се превърне в скелет, да се свие до сухи кости и минерали, първо преминава през сложно биохимично пътешествие. Макар някои от образуващите се в този процес газове да са дразнещи за човешките сетива, те са само част от обонятелното меню. Разлагащата се плът отделя стотици летливи органични съединения, всяко от които има свои особени качества. Много от тях — особено образуваните в междинните етапи на разпад на трупа, тези на гниене и подуване — имат ясно разпознаваема отвратителна миризма. Диметилтрисулфидът например напомня развалено зеле. Маслената киселина и триметиламинът си поделят парфюмния букет съответно на повръщано и вмирисана риба. Друга от субстанциите — индолът, смърди на изпражнения.
В по-ниски концентрации обаче същият този индол притежава деликатен аромат на цветя, който се използва в парфюмерията. Хексаналът — газ, образуван както в ранните, така и в по-късните етапи на разлагане — напомня на прясно окосена трева, а бутанолът мирише на есенни листа.
Ароматът на разложението може да включва цяла гама от миризми, сложна като аромат на скъпо вино. И тъй като смъртта е пълна с изненади, при някои обстоятелства тя може да обяви присъствието си по съвсем различен начин.
Понякога по начин, който най-малко очакваш.
— Гледайте си в краката, доктор Хънтър — предупреди Уилън, който вървеше пред мен. — Ако стъпите встрани от дъската, ще пропаднете през тавана.
Нямаше нужда да ми го напомня. Наведох се, за да мина под една ниска греда, като внимавах къде стъпвам. Във високото таванско помещение беше като в пещ. Дневната топлина се задържаше под покрива от каменни плочки и с маската, която носех, едва дишах. Ластикът на качулката на защитния гащеризон се врязваше в лицето ми, а в плътно прилепналите гумени ръкавици дланите ми бяха мокри и хлъзгави. Отново се опитах да избърша потта от очите си, но успях само да я размажа.
Таванското помещение на старата болница беше огромно. Простираше се във всички посоки и изчезваше в мрака зад блясъка на временното осветление. На пода беше инсталирана пътека за ходене от алуминиеви плоскости, които се огъваха и дрънчаха под тежестта на стъпките ни.
Надявах се гредите отдолу да не са много изгнили.
— Познавате ли тази част на Лондон? — попита Уилън през рамо.
Акцентът на инспектора подсказваше, че родните му места са доста далеч на север от мястото, където се намирахме, по-близо до Тайн, отколкото до Темза. Беше набит мъж на четиресет и няколко и когато ме бе посрещнал, грубата му сива коса и брада бяха мокри и сплъстени от пот. Сега лицето му бе почти скрито под маската и белия гащеризон.
— Не бих казал.
— Разбираемо. Това не е място, което човек би посетил без основателна причина. Пък даже и тогава, ако има как да го избегне. — Наведе се, за да мине под една от наклонените греди на покрива. — Пазете си главата.
Последвах примера му. Дори с плоскостите за стъпване придвижването на тавана беше трудно. Дебелите греди, кръстосващи се над главите ни, заплашваха да разбият черепа на всеки, който не се навежда достатъчно ниско, а старите тръби, извиващи се като змии на височината на глезените ни, бяха готови да препънат непредпазливите крака. Тук-там, на привидно произволен принцип, на пътя ни се изпречваше някой почернял тухлен комин, който пътеката от алуминиеви плоскости заобикаляше.
Махнах една паяжина, която докосна лицето ми. Натежали от полепнала прах, паяжините висяха от грубите греди на покрива като разкъсани театрални драперии. Прахта покриваше всичко на тавана и бе превърнала някога жълтата изолация между гредите в мръсен кафяв дюшек. Във въздуха се въртяха прашинки, проблясващи на ярката светлина. Очите ми смъдяха и усещах вкуса на прах в устата си въпреки маската.
Приклекнах бързо, за да избегна нещо, което по-скоро усетих, отколкото видях да се стрелка над главата ми в сенките. Но когато погледнах пак, видях само тъмнина. Отдадох го на въображението си и пак се съсредоточих в краката си.
Крайната ни цел бе очертана с кръг от светлина. В това ярко сияние върху по-широк остров от алуминиеви плоскости, наредени около един комин, стояха няколко бели силуета. Водеха тих разговор, заглушен от маските на лицата им. Съдебният фотограф снимаше нещо в краката им.