25
— Не знам.
Опитах се да скрия чувството на безсилие в гласа си. От другата страна на износената пластмасова маса, на същите пластмасови столове като моя седяха Уорд и Уилън, с безизразни лица. Намирахме се само на около километър и половина от моргата, в близкия полицейски участък — стара сграда от червени тухли, която изглеждаше специално проектирана така, че да смаже духа на всеки, който мине през вратите ѝ. Седях в тъмната стая от два часа, като първо отговарях на въпросите на непознат сержант, а после чаках Уорд и Уилън да дойдат.
Ако се бях надявал, че нещата ще се оправят след това, скоро се убедих, че жестоко съм се лъгал.
— Опитай се да си спомниш — каза Уилън. Инспекторът изглеждаше уморен, а осветлението над главата му придаваше болезнен оттенък на лицето му. — Никой от другите свидетели не е бил толкова близо, колкото си бил ти. Бил си точно на мястото.
Нямаше нужда да ми напомня. Но целият инцидент започваше да изглежда все по-нереално, а миговете преди и след него бяха твърде травмиращи, за да мисля за тях. С младата медицинска сестра не останахме дълго при Миърс. Полицейските екипи за бързо реагиране пристигнаха за минути — автомобили и микробуси, от които се изсипаха полицаи с тъмни дрехи и бронежилетки. Известно време цареше суматоха и сините светлини мигаха, придавайки на сцената още по-кошмарен вид, докато не се установи, че вече няма опасност. Постепенно се възстанови някакво подобие на ред. Дотичаха хора от „Бърза помощ“ да се погрижат за Миърс и докато със сестрата ни отвеждаха, погледнах назад и видях, че монтират около тялото на Одуя прегради.
Така го видях за последен път.
Разпитаха ме за случилото се, а после ми дадоха хартиени кърпички и антисептичен гел, за да се почистя, преди да ме качат в полицейска кола. По пътя за участъка дъждът, който тропаше по стъклата, превръщаше цветните светлини в призматични петна. Там ме вкараха в стаята за разпити и ми донесоха чай в пластмасова чашка.
Тя още беше пред мен, недокосната, с петна от мазнина на повърхността на течността. Уилън продължи да ме разпитва:
— Каква беше колата?
Отново се опитах да си я спомня.
— Хечбек. Не „Голф“, но нещо с подобен размер.
— Не запомни ли регистрационния номер? Дори част от него?
Поклатих отрицателно глава.
— Всичко стана прекалено бързо.
— А цветът?
— Тъмна, но на уличните лампи беше трудно да се определи.
— Синя, черна, червена?
— Не знам.
— И не си видял шофьора? Или колко души имаше в колата?
— Не, вече ти казах. Беше тъмно, валеше и не виждах нищо от светлините на фаровете. Там сигурно има камери, не можете ли да извадите нещо от тях?
— Благодаря за съвета, но вече се сетихме за това — каза с равен глас Уилън. — Възможно ли е да е било нещастен случай?
— Не. — В това поне бях сигурен. — Шофьорът със сигурност го е видял. Одуя ми извика и веднага щом започна да пресича, колата тръгна право към него.
— Значи са го чакали?
Отново чух свиренето на гуми, когато шофьорът бе форсирал двигателя, и видях как Одуя се обърна, заслепен от фаровете. Опитах се да прогоня този образ.
— Така изглеждаше.
— Някои от другите свидетели казват, че колата е завила, за да избегне сблъсъка с Миърс, след като е блъснала Одуя. Ти така ли го видя?
— Стори ми се, че колата започна да криволичи, когато Миърс се опита да избяга от пътя ѝ — казах, като се опитах да си спомня как се беше случило. — Не знам, може би шофьорът се е опитал да избегне сблъсъка с него. Но нямаше никакъв шанс, поне при скоростта, с която се движеше.
Уорд се размърда. Досега тя мълчеше почти през цялото време.
— Какво правеше Одуя там? — попита.
Очаквах този въпрос.
— Бяхме си уговорили среща.
— Боже — възкликна Уилън с отвращение.
Изражението на Уорд не се промени.
— Защо?
— Обади ми се по-рано днес и ми предложи да работя благотворително по един случай, който той води про боно. Каза, че няма връзка със „Сейнт Джуд“ и затова се съгласих да се срещнем след работа и да го обсъдим.
— В моргата ли?
— Не, в един пъб наблизо. „Перото“. Най-вероятно е дошъл с метрото и тъкмо е отивал натам, защото идваше откъм станцията. По случайност излязох точно когато той минаваше.
— По случайност — измърмори Уилън. — И колата ли го чакаше по случайност?
— Нямам представа. Не бях казал на никого, че ще се виждаме, ако това имаш предвид.
— На нас със сигурност не беше казал.
— Нямаше причина да ви казвам. Срещата нямаше нищо общо с разследването — защитих се аз.