— Столичната полиция издирва петдесет и три годишен мъж, за да го разпита във връзка с инцидента — каза говорителката. — Местонахождението на Кийт Джесъп, специалист по разрушаване на сгради, за когото се смята, че е работил на територията на болницата, понастоящем е неизвестно. Предполага се, че Джесъп е потенциално опасен, и ако бъде забелязан, не бива да бъде приближаван.
Оставих остатъка от изстиналата филия. Внезапно изгубих апетит. Значи така било: Уорд бе избрала подхода на бомбата и бе разкрила името му. Очаквах, че Ейнсли ще я притисне да покаже, че полицията предприема действия, но не подозирах, че ще стане толкова скоро. Имаше нещо необратимо в това — като да направиш крачка със завързани очи с надеждата, че земята ще е там, където вярваш, че е.
След като излях кафето в мивката, си взех палтото и излязох от апартамента. Трябваше да изхвърля боклука и го пуснах в шахтата за отпадъци по пътя към асансьора. Стопените контейнери в мазето бяха сменени и единственият знак за пожара беше дъхът на дим, който ме лъхна, когато отворих люка. Каквото и да мислех за „Балард Корт“, не можех да отрека, че мястото се управлява ефикасно.
Въпреки ранния час, докато карах към моргата, движението вече беше натоварено. Уорд ме беше помолила да мина оттам пак тази сутрин, преди да се включа в претърсването с обученото куче. Искаше да изследвам скелетите на Дарън Кросли и на жената, която смятаха за Мария де Соуза, но чиято самоличност все още не беше официално потвърдена. Това бе „другият проблем“, за който беше споменала. Въпреки цялото си позьорство Миърс не беше показал какво е открил досега нито на Уорд, нито на друг.
— Бог знае какво прави. От няколко дни обещаваше да представи доклад, но винаги намираше причина да не го направи — беше ми казала тя миналата вечер. — Изпратихме му зъбната карта на Де Соуза, за да я сравни със зъбите на трупа, но той и това не направи. Или ако го е направил, не е казал на никого.
— „Биоджен“ нямат ли достъп до файловете му? — попитах.
— Не до тези, които ни трябват. Незнайно защо, не ги е качил на сървъра на компанията, а лаптопът и виртуалният му диск са защитени с парола. Докато не дойде в съзнание, не можем да влезем в тях.
В пъба Миърс бе промърморил, че Уорд не му дава възможност да свърши една задача, преди да му възложи друга. Бях се досетил, че има затруднения, но очаквах да са нещо по-сериозно от това. Вече бе установил самоличността на Кросли и сравняването на зъбите на жертвата със зъбната картина на Мария де Соуза би трябвало да е сравнително лесно.
Въпреки това нещо отново го бе изкарало извън релси.
Исках да огледам двата трупа още от момента, когато ги видях в зазиданата стая. Нямах време за нещо повече от един бърз поглед, когато отидох да помогна на Миърс, и при обичайни обстоятелства щях да се радвам да науча повече. Но не и сега.
Улицата пред моргата все още беше отцепена с полицейска лента. Паркирах на няколко пресечки оттам и докато вървях към сградата, някакво лошо предчувствие стегна стомаха ми. От снощното кръвопролитие нямаше и следа. През нощта дъждът бе измил кръвта от асфалта и дори микробусът, ударен от колата, беше изтеглен. Ако не бяха парчетата пластмаса от счупеното ѝ огледало и треперещите на вятъра найлонови ленти, можех да си помисля, че всичко е било плод на фантазията ми. Хората минаваха по улицата, без дори да погледнат. Някой бе загинал, но светът продължаваше да се върти.
Както винаги.
Заради отцепването на улицата използвах страничната врата на моргата. Едва когато се озовах вътре, ми хрумна, че трупът на Одуя може вече да е там, в някое хладилно чекмедже. Усещането за нереалност на случилото се се засили, когато отидох да се регистрирам и видях името на Миърс, изписано един ред преди моето снощи. Това отново ме върна към действителността. Осъзнах не само какво се бе случило, но и че ролите много лесно можеха да бъдат разменени, ако имената на страницата бяха в обратна последователност.