С изключение на онзи над ухото на жената — за който вече имах някакво обяснение — всички други жълто-кафяви белези бяха отпред. Това означаваше, че вероятно са били нанесени, докато Мария де Соуза е била вързана за леглото. Отначало се чудех защо Миърс е преброил тринайсет, а не осем, но после се вгледах по-внимателно. Голямото петно върху срамната кост не беше един голям белег, а няколко по-малки, достатъчно близо един до друг, за да се припокриват. Виждайки това, кимнах. Наличието на голямо изгаряне не би се вписало в моята теория, но няколко малки — да.
Не се съмнявах, че са точно това — изгаряния. Тук Миърс беше прав. Въпреки че малките, тютюневожълти петна изглеждаха незначителни, знаех, че болката е била ужасяваща. Но не бях съгласен, че това са белези, оставени от нажежен предмет като поялник. Вярно е, че такъв можеше да причини леки, локализирани изгаряния на костите, наподобяващи тези. Но това би довело до много по-големи увреждания на околните тъкани. Кожата и плътта над костите биха били почти напълно изгорени.
Вдигнах черепа и го завъртях, за да видя белега върху мастоидния издатък. Имаше вероятност това да се е случило, докато жената е лежала с обърната глава, извита в позиция, излагаща ухото. Но аз не мислех така. Осъзнах, че е станало, докато Мария де Соуза е стояла права. И това беше първият белег.
Миърс, къде си гледал? Било е пред очите ти!
Бързо направих опис на останалата част от скелета и не намерих нищо забележително. После го прибрах обратно в кутията. Избърсах повърхността на масата, отново смених ръкавиците и започнах да разопаковам и сглобявам скелета на Дарън Кросли. Неговите кости ми разказаха история, подобна на тази на Мария де Соуза. Многобройни малки изгаряния с цвят на никотинови петна и все върху кости, които са покрити само с тънък слой кожа и подкожна мазнина. При него — ребрата, пищялите, метакарпалните кости на двете ръце и двата крака. Нямаше признаци за изгаряне върху мастоидните издатъци и това за момент ме озадачи. Но имаше един на гръдната кост, в долната част на мечовидния израстък. Когато го видях, започнах да разбирам какво се е случило с него.
Прибрах скелета на бившия санитар и се заех с парченцата изгорена кост, подготвени от Миърс за анализ. Отрязването на проби, достатъчно тънки, за да се видят под микроскоп — особено от крехка изгорена кост, — не е лесна задача. Той беше фиксирал избраните парченца кост в епоксидна смола и после с помощта на микротом — специален режещ инструмент — бе отрязал тънки като косъм срези. За целта се изискваше точно око и твърда ръка, но каквито и да бяха другите му недостатъци, съдебният тафоном работеше изключително прецизно, когато ставаше дума за фини детайли. Секциите, които бе отрязал, бяха безупречни и ми спестиха необходимостта да подготвям собствени.
Поставих под микроскопа едната от тях, взета от реброто на Мария де Соуза, и наклоних главата си към окуляра.
Пред окото ми се появи осветен витраж в сиво, кафяво и бяло. Търсех по-специално цилиндричните образувания, наречени остеони, от които се състои външният ламеларен слой на костта. Остеоните имат централно каналче, през което транспортират кръв, макар че тук по очевидни причини нямаше кръвни клетки. Те бяха обезцветени от изгарянето и ясно видях образувалите се микрофрактури между тях. Периостът — влакнестата мембрана, покриваща външната повърхност на костта, — също беше засегнат.
Това може да се очаква от изгорена кост. За мен интересното тук беше мащабът. От самото начало бях озадачен колко малки са изгарянията и колко ясно фокусирани са петната на обезцветяване. Миърс бе заключил, че вероятно са причинени от нещо малко като поялник, където топлината се концентрира на върха. Беше разумно предположение и всичките му по-нататъшни размисли тръгваха оттам.
Това му беше грешката.
Прегледах останалите проби от костите и всеки път виждах едно и също нещо. Докато ги прибирах, се чудех дали да не се обадя на Уорд, за да ѝ кажа какво съм открил. Преди това обаче трябваше да проверя още нещо.
Нещо, което нямаше да ми е никак приятно.
Слънцето едва се промъкваше иззад облаците, докато пътувах към „Сейнт Джуд“. Когато приближих главния вход, то удържа временна победа и позлати с ярка светлина каменните колони и ръждясалите железни орнаменти на оградата, но вече потъмняваше пред настъплението на тъмните облаци.
Младата полицайка и по-възрастният ѝ колега отново бяха дежурни. Тя ми се усмихна приветливо.