Уорд кимна.
— Има логика. Но защо, по дяволите, Миърс не е забелязал това?
— Мисля, че го е забелязал. Просто не е искал да го признае — казах аз. — Той започна с предположението, че изгарянията са термични, и после не е могъл да преразгледа тази си идея. Не и след като първоначално е бил убеден и ти е казал за нея. Мисля, че затова се е забавил толкова — не е могъл да приеме, че фактите не пасват на теорията му.
Известно е като когнитивна предубеденост. Познавах доста учени, които са станали нейна жертва и упорито отказват да признаят грешката си въпреки натрупаните доказателства. Случва се и с по-възрастни хора, но при Миърс арогантността беше допълнена от неопитност. Той толкова отчаяно искаше да се докаже в първия си голям случай, че бе изгубил от поглед това, което трябваше да върши.
Сега това беше най-малкият му проблем.
Уорд очевидно си помисли същото.
— Да оставим Даниел Миърс. Сега поне знаем как са били обезвредени и измъчвани жертвите. Това е някакъв напредък. Има ли нещо друго?
Изрече го с тон, сякаш смяташе разговора за приключен.
— Всъщност има — отговорих аз. — Мисля, че същото се е случило и с Кристин Горски.
Това привлече вниманието им.
— Мислех, че тя няма изгаряния — каза Уорд, като се намръщи.
— Не открих по костите. Но може да е имала някъде, където няма как да ги забележим.
Уорд осъзна за какво говоря и лицето ѝ се преобрази.
— Имаш предвид корема ѝ?
— Мисля, че да. Знаем, че не е било голяма рана, защото по дрехите ѝ нямаше кръв. Но е носила къса фланелка с гол пъп, при което коремът ѝ е бил на показ, а изгарянето от токов удар може да пробие кожата, без да причини кървене. Това би било достатъчно, за да привлече мухите, след като е починала, особено ако преди това раната е била инфектирана.
Настъпи мрачно мълчание.
— Но не си сто процента сигурен, нали? — каза Уилън след малко. — Сам каза, че по тялото ѝ няма нищо, което да доказва това.
— Върху нейното, не. — Поех си въздух, но колкото и да ми беше неприятно, трябваше да го кажа: — Но върху плода има.
Отначало си бях помислил, че малките фрактури на крехките кости са се получили, когато тялото на майката е било преместено. Но след като видях нараняванията на Дарън Кросли и Мария де Соуза, отново изследвах скелета на бебето и открих сходни увреждания.
— Мускулните контракции от токов удар могат да доведат до фрактури на костите — казах сега. — Това е станало при Кросли и Де Соуза и мисля, че се е случило и с плода. Матката и амниотичната течност може да са осигурили известна защита, но… не много.
— Господи — промърмори Уилън, като поклати глава.
Но Уорд не беше убедена.
— Ако някой е поразил Кристин Горски с електрошок, защо самата тя няма фрактури?
— Невинаги се получават фрактури. Зародишът е много по-малък и е бил по-близо до източника на ток. Освен това рамото на Кристин Горски беше извадено. Мускулните спазми могат да причинят и това, така че е възможно да се е случило едновременно.
— Водите ѝ са изтекли — напомни Уилън с дрезгав глас. — От това са следите от течност на стълбите към тавана и по пода на таванското помещение. Някой изверг я е ударил с ток и водите ѝ са изтекли.
Бях стигнал до същото заключение. После, когато се е опитала да избяга, този някой я беше последвал до тавана и бе заключил вратата след нея.
Телефонът на Уилън звънна и той въздъхна облекчено. Отдалечи се по стълбите, за да отговори, а Уорд продължи:
— Значи имаме работа с един човек, отговорен и за трите жертви. — Тя стисна носа си и потърка очите си. — Кристин Горски, Кросли и Де Соуза, а вероятно и Уейн Буут, въпреки че за него все още не можем да го докажем.
— По-рано говорих с Ейнсли — отбелязах. — Каза ми, че пръстовите отпечатъци, които сте намерили в „Сейнт Джуд“ не са на Гари Ленъкс. Лола ли размисли и ви позволи да ги снемете?
Уорд отново се умърлуши.
— Не — отговори. — Все още не е дала съгласие. Затова взехме чашата му за хранене и чашата, която тя бе използвала в дома им. Няма да се приеме в съда, но поне ни позволи да сравним отпечатъците им с тези от „Сейнт Джуд“. Нямаше никакво съвпадение.
Значи това беше. След цялата суматоха разследването срещу Гари Ленъкс се оказа загуба на време, както бе казал Ейнсли. Вярно беше, че сега поне получаваше адекватна медицинска грижа, но това едва ли облекчаваше живота на Лола. Браво, Хънтър.
— И сега какво… — започнах, но Уорд вдигна ръка и ме прекъсна.
— Чакай.
Гледаше Уилън. Той все още говореше по телефона. Намръщено слушаше какво му говорят от другата страна на линията.
— Нещо не е наред — каза ѝ той. После пак по телефона: — Я повтори. Нали не казваш…
Намръщи се още повече и в този момент чух шума на приближаващ се автомобил. По алеята към болницата бавно се движеше червен микробус без опознавателни знаци. Отпред, сякаш го ескортираха, вървяха двама униформени полицаи. Разпознах веселата млада полицайка и по-възрастния ѝ колега, които бяха дежурни на портала, но даже когато видях как шофьорът на микробуса извади ръката си през отворения прозорец, държейки нещо, не осъзнах какво се случва.
Все още вдигнал телефона на ухото си, Уилън пребледня.
— По дяволите! — възкликна.
— Какво става, Джак? — попита Уорд.
Другите полицаи наоколо също обръщаха глави към странното шествие.
Нямаше време да ѝ отговори. Изведнъж микробусът ускори и принуди двамата полицаи отпред да хукнат. Младата жена, с която бях говорил по-рано, се спъна и падна, и за една ужасна секунда си помислих, че микробусът ще я прегази. Той обаче спря и шофьорската врата се отвори.
От нея слезе Джесъп.
Строителят носеше спортен сак, преметнат през рамо, издут и увиснал от това, което бе вътре. Все още държеше едната си ръка вдигната и в нея има нещо малко и квадратно. Отначало си помислих, че е мобилен телефон, но после видях жици, водещи към отворения сак.
Устройството в ръката му беше детонатор.