Кашляйки, всички тръгнахме в нестройна индианска нишка по плоскостите за ходене. Те пружинираха под краката ни и изпитах огромно облекчение, когато стигнах до стълбата. След прашната жега на тавана спускането в хладината на долния етаж беше като гмуркане в студена вода. Уорд и Уилън бяха последни. Тя бързо слезе по стълбите, придружена от своя заместник.
— Извикайте линейка! Бързо! — изкомандва Уорд тълпата мъже и жени в гащеризони, скупчени около стълбата. Огледа се, за да потърси полицаите, които бе изпратила да помогнат на патолога. — Къде, по дяволите, са Грегс и Пател?
От дългия болничен коридор се чу шум. От вратата към едно от отделенията излезе млада полицайка с фенер в ръка. Изглеждаше разтревожена.
— Ето ме, госпожо.
Уорд избута бутилката вода, която някой ѝ подаде, и се приближи към подчинената си.
— Как е той?
Младата жена поклати глава и премигна смутено.
— Не знам…
— Не знаеш ли? Ох, мам… Махни се от пътя ми!
Уорд безцеремонно избута младата полицайка и тръгна към помещението.
— Той не е там, госпожо.
— А къде е, по дяволите?
— Ами… не можем да го намерим.
— Как така не можете да го намерите? Няма как да изчезне! Уорд се обърна, когато по-натам по неосветения коридор се появи лъчът на друго фенерче. Другият полицай, когото бе изпратила от тавана, бързо се присъедини към нас.
— Оттук тръгват още коридори — съобщи той задъхано. — Претърсихме отделението, което мислехме, че се намира под мястото, откъдето падна, а също и съседното, но го няма.
— Е, няма как да си е тръгнал след такова падане!
— Не. Тоест може, но… — Полицаят явно се притесняваше да продължи. — Не видях дупка в тавана.
— Значи търсиш на грешно място, нали? Я дай това. — Уорд дръпна фенера от ръката му и се обърна към Уилън. — Джак, искам този етаж да бъде претърсен. Всяка стая. Къде са проклетите медици?
— Идват, госпожо.
Понечих да тръгна, но Уилън, който вече раздаваше заповеди на подчинените си, ме спря, като рязко поклати глава.
— Вие не, доктор Хънтър. При цялото ми уважение, вече изгубихме един патолог. Докато не се уверим, че никой от другите етажи няма да се срути, оставате тук.
Видях, че няма смисъл да споря. Разстроен, останах под стълбата, а другите се забързаха да претърсват етажа, като шареха с лъчите на фенерите си из мрака. Един по един изчезваха в съседните коридори и стаи. Когато виковете и стъпките утихнаха, погледнах към входа на таванското помещение. Уилън ми бе казал да не мърдам, но не можех да стоя и да не правя нищо.
Качих се по стълбата и подадох главата и раменете си през шахтата на тавана. Във въздуха все още висеше пелена от прах, като дим в светлината на прожекторите. Долу по коридора отекваха виковете на претърсващите етажа полицаи. Съдейки по звука, все още не можеха да открият патолога, но сега си дадох сметка, че няма да им е толкова лесно да намерят къде е паднал. Мястото, откъдето Конрад пропадна през пода на таванското помещение, беше на трийсет-четиресет метра от стълбата, а разпределението на долния етаж беше съвсем различно от откритото подпокривно пространство. Очевидно не беше лесно да обходиш целия лабиринт от болнични стаи, коридори, кабинети и чакални и да установиш къде е паднал патологът.
Но дори и трудно, вече трябваше да са го открили. Размърдах се неспокойно на стълбата, докато слушах виковете отдолу. Хайде, защо се бавеха толкова? От падането на Конрад бяха минали няколко минути. Ако бе получил отворена рана, можеше да умре от загуба на кръв, докато го намерят.
— Професор Конрад! — извиках.
Викът ми замлъкна в далечината. Започнах да слизам по стълбата с намерението да се включа в търсенето въпреки предупреждението на Уилън, но изведнъж ми се стори, че чух шум. Спрях, наведох глава настрани и се ослушах. Повече не се чу. Но не звучеше като шума от търсенето. Стори ми се като стон.
— Професор Конрад! Чувате ли ме?
Нищо. Взрях се в петното от ярка светлина, образувано от прожекторите. В началото на тази година бях принуден да гледам безпомощно как умира човек. Все още се будех от кошмари и мисълта историята да се повтори, бе непоносима.
Майната му.
Качих се отново на тавана. Проверявах всяка метална плоскост, преди да ѝ доверя цялата си тежест, но въпреки че гредите под тях скърцаха и се огъваха, изглеждаха достатъчно здрави. Подът беше поддал едва когато Конрад стъпи директно върху него. Ако внимавах да не направя същото, нямаше опасност.
Надявах се.
Таванското помещение беше достатъчно зловещо и когато имаше други хора. Сега, когато бях сам, бе още по-лошо. Светлината от прожекторите, подредени покрай плоскостите за стъпване, само правеше сенките зад тях да изглеждат още по-тъмни. Следях внимателно за прилепи; не исках, докато вървя по огъващите се дъски, някой от тях да ме изненада, както се беше случило с патолога, но засега не виждах никое от тези плахи създания. Може би шумът и суматохата ги бяха изплашили.