Гледаше Уилън. Той все още говореше по телефона. Намръщено слушаше какво му говорят от другата страна на линията.
— Нещо не е наред — каза ѝ той. После пак по телефона: — Я повтори. Нали не казваш…
Намръщи се още повече и в този момент чух шума на приближаващ се автомобил. По алеята към болницата бавно се движеше червен микробус без опознавателни знаци. Отпред, сякаш го ескортираха, вървяха двама униформени полицаи. Разпознах веселата млада полицайка и по-възрастния ѝ колега, които бяха дежурни на портала, но даже когато видях как шофьорът на микробуса извади ръката си през отворения прозорец, държейки нещо, не осъзнах какво се случва.
Все още вдигнал телефона на ухото си, Уилън пребледня.
— По дяволите! — възкликна.
— Какво става, Джак? — попита Уорд.
Другите полицаи наоколо също обръщаха глави към странното шествие.
Нямаше време да ѝ отговори. Изведнъж микробусът ускори и принуди двамата полицаи отпред да хукнат. Младата жена, с която бях говорил по-рано, се спъна и падна, и за една ужасна секунда си помислих, че микробусът ще я прегази. Той обаче спря и шофьорската врата се отвори.
От нея слезе Джесъп.
Строителят носеше спортен сак, преметнат през рамо, издут и увиснал от това, което бе вътре. Все още държеше едната си ръка вдигната и в нея има нещо малко и квадратно. Отначало си помислих, че е мобилен телефон, но после видях жици, водещи към отворения сак.
Устройството в ръката му беше детонатор.
28
Уилън реагира първи.
— Разчистете района! — изкрещя, като заръкомаха и хукна покрай мен. — Всички назад! Бързо!
Полицаите и криминалистите се разбягаха, търсеха укритие зад коли и каравани. Все още държейки детонатора високо над главата си, строителят сграбчи ръката на младата полицайка. Когато прошареният ѝ колега се опита да се намеси, Джесъп размаха детонатора срещу него, с палец върху копчето.
— Хайде, давай! Мислиш ли, че ми пука?
— Прави каквото ти казва! — извика Уилън.
Възрастният полицай се отдръпна неохотно. До мен Уорд бързо говореше по телефона. Гласът ѝ беше тих, но чух, че вика подкрепления. В подножието на стълбището Джесъп смени хватката си на полицайката, дръпна я пред себе си и я притисна с ръка през гърлото. Дрехите му бяха мръсни. Увисналата кожа на бузите му беше обрасла със сива четина като мръсен скреж, а очите му бяха пожълтели и кървясали. Уилън заговори тихо:
— Отдръпни се, Хънтър.
Подобният на мавзолей вход към болницата зад мен беше най-близкото скривалище и единственият вариант, който не налагаше да мина покрай Джесъп. Погледнах тъмната ѝ паст и се поколебах; не исках да ги оставям сами.
— Веднага! — изсъска Уилън.
Гласът на Джесъп ме спря:
— Стой там! Никой никъде няма да ходи!
Все още държейки полицайката за врата, със свободната си ръка той отвори капака на чантата си. От мястото, където стоях, видях, че е пълна с пластмасови пръчки, оплетени с жици. Сред тях имаше бутилка с водка или нещо подобно и течността се плискаше от движенията му.
— Има достатъчно хексоген, за да взривя всички! — изкрещя и вдигна детонатора. — Ако някой се приближи, ще натисна шибаното копче! Сериозно говоря!
— Добре, Кийт, вярваме ти. — Уорд застана до мен и свали телефона. — Сега, след като привлече вниманието ни, ще ни кажеш ли какво искаш?
Говореше спокойно, почти апатично. Това като че ли го разколеба. Докато Джесъп търсеше думи да отговори, младата полицайка, която той държеше за заложник, проговори със сподавен глас:
— Съжалявам, госпожо, но той заплаши, че ако не изпълняваме каквото иска, ще…
Джесъп я стисна по-силно за врата.
— Млък!
— Добре, Кийт — спокойно каза Уорд. — Сега защо не свалиш детонатора…?
— Не ми казвай какво да правя! — Джесъп се втренчи в нея, като мърдаше гневно устни. — Никой не може да ми казва какво да правя. Вече не.
Уорд вдигна ръце.
— Никой не се опитва. Ти командваш, така че защо не ми кажеш какво искаш?
— Какво искам ли? — Джесъп се изсмя мрачно. — Искам да си върна живота! Можете ли да ми дадете това?
— Мога да ти помогна, но трябва…
— На глупак ли ти приличам? — Жълтеникавите му очи сякаш хвърляха искри. — Снимката ми е във всички шибани новини! Всичко пропадна и за какво? Заради една малка глупачка, която не е имала никакво право да идва тук!
— Казва се Кристин Горски. — Гласът на Уорд потрепери. — Тя също е имала право да живее. Имала е семейство. Ти ги видя, не помниш ли?
— И какво от това? Не съм аз виновен, че дъщеря им е станала наркоманка!
— Тя не е заслужавала да умре, Кийт. Нито Адам Одуя или…