— Не ми дреме за тях! — изкрещя Джесъп. — Ами аз? На кого му пука за мен? На никого!
— Това не е вярно, Кийт. Съжалявам, ако…
— Съжаляваш ли? Мислиш ли, че ми пука за извинението ти?
— Тогава говори. Кажи какво искаш.
— Искам да направя това, което трябваше да направя още преди няколко месеца! — Кимна към „Сейнт Джуд“. — Ще взривя това шибано място!
— Това няма да промени нищо, Кийт.
— Може би не, но ще умра щастлив.
— Нима?
Лек ветрец размърда мазната коса на строителя и когато той погледна Уорд, на лицето му вече личеше колебание. Изведнъж наклони глава и се ослуша. Миг по-късно и аз чух бързо усилващия се вой на сирените.
— Това твоите приятели ли са? — усмихна се Джесъп. — Мислеше си, че можеш да ме баламосаш, докато някое копеле дойде да ми пръсне мозъка, а?
— Не, чакай…
Джесъп тръгна нагоре по стълбището, като блъскаше полицайката пред себе си. Уилън направи крачка към тях, но строителят вдигна детонатора.
— Разкарай се от пътя ми.
— Не мога да го направя. Стига, човече, вразуми се.
— Казах, разкарай се! Мислиш, че няма да натисна копчето ли?
Джесъп размаха детонатора; кокалчетата му бяха побелели от стискане. Сирените се приближаваха все повече. По-възрастният полицай от портала пристъпи към нас, но Джесъп рязко се обърна към него.
— Назад!
— Прави каквото иска — бързо каза Уорд и сложи ръка на рамото на Уилън. — Никой да не прави глупости.
— Ще броя до три — изрева Джесъп. — Едно!
— Никой няма да ти попречи да влезеш. Само пусни момичето — призова Уорд. — Погледни я, Кийт. Толкова е млада. Наистина ли искаш да я нараниш?
— Две!
Младата полицайка затвори очи. Беше наполовина колкото Джесъп. Видях, че трепери, но стискаше решително устни. Уорд не знаеше какво друго да каже. Сирените се приближиха още. Джесъп си пое дълбоко дъх и вдигна детонатора.
— Нека аз да дойда — казах аз.
Думите като че ли сами излязоха от устата ми. Гласът ми прозвуча неестествено силно. Уилън и Уорд заговориха едновременно.
— За бога…!
— Не се меси, Дейвид!
Джесъп обаче вече гледаше към мен. Разтворих ръце, за да му покажа, че са празни.
— Ако искаш заложник, вземи мен.
Остана втренчен в мен за секунда, като все още стискаше полицайката за врата. Устата му се изкриви.
— Махай се от пътя ми.
— Пусни я. Аз ще дойда — каза Уорд, преди да успея да реагирам.
Уилън я погледна ужасено.
— Не! Това е…
— След трийсет секунди ще бъдеш под прицела на дузина снайперисти — каза Уорд на Джесъп, без да обръща внимание на заместника си. — Не мога да позволя да вземеш моя служителка вътре, затова ще дойда аз. Или можеш да взривиш всички ни сега, защото както е тръгнал днешният ден, вече не ми дреме. Решавай.
— Госпожо, не го правете — извика Уилън.
Тя не му обърна внимание. Гледаше Джесъп.
— Петнайсет секунди.
Сирените вече се чуваха от портала. Строителят кимна.
— Ако се опиташ да направиш нещо…
— Господи, бременна съм в шестия месец, какво мога да направя? — въпреки цялата показност долових страх в гласа на Уорд.
— Шарън, недей… — започнах аз, но тя вече се беше приближила до Джесъп и младата полицайка.
— Не мога да ти позволя да направиш това — заяви Уилън и направи крачка да я спре.
— Стой настрана, Джак. Това е заповед.
Гласът ѝ потрепери и Уилън спря. Джесъп бързо изблъска младата полицайка и хвана Уорд.
— Вътре. Мърдай! — заповяда и я повлече нагоре по стъпалата.
— За бога, човече, тя е бременна! — отчаяно изкрещя Уилън.
Като Кристин Горски, помислих си безпомощно. Джесъп изблъска Уорд през мрачния вход. Куражът ѝ се бе изпарил и лицето ѝ беше бледо и уплашено.
Джесъп затръшна големите порти зад тях и „Сейнт Джуд“ ги погълна.
Следващият час беше един от най-лошите, които си спомням. След като Джесъп и Уорд изчезнаха в болницата, Уилън започна да крещи заповеди. Докато наоколо кипеше трескава дейност, аз стоях на стъпалата вцепенен и забравен. Тъмни микробуси с мигащи светлини спираха отпред със свирене на гуми и изсипваха въоръжени мъже с бронежилетки. Въздухът трепереше от воя на сирените, все по-силен и по-оглушителен, сякаш привлечени към „Сейнт Джуд“ като към епицентър на стихия.
Уилън ме завлече грубо в подножието на стълбището.
— Какво, по дяволите, те прихвана? — измърмори.
Вдигна ръка, сякаш искаше да ме удари. После мрачно поклати глава, обърна се и се отдалечи.
Изведоха ме далеч от основната сграда зад полицейските микробуси, където един служител с пистолет поиска да се легитимирам. После ми нареди да стоя там. През цялото време пристигаха нови полицейски микробуси и коли и скоро към тях се присъединиха пожарни коли и линейки. Под звуковия съпровод от пращене на радиостанции виждах над близката каравана покрива на старата болница като черен силует на фона на сивото небе.