Джесъп още не я беше взривил.
Като не знаех какво друго да правя, седнах на стълбите на караваната. Погледнах часовника си и с удивление установих, че от идването ми е минал само половин час.
— Как сте?
Младата полицайка от портала, която Уорд бе заменила като заложничка, се приближи и ми подаде бутилка вода.
— Пийнете, ще ви се отрази добре.
По-добре щеше да ми се отрази нещо по-силно, но приех водата с благодарност. Тя се поколеба.
— Исках да ви благодаря. За това, което направихте.
Само кимнах. Чувствах в себе си отвратителна празнота, която като че ли погълна всяка дума, която бих могъл да кажа. Полицайката погледна към болницата.
— Тя и без това щеше да го направи. Ако някой е виновен, това съм аз. Трябваше да го спра.
— Как? Вие направихте всичко, което зависеше от вас — казах.
— Може би, но това не помага да се чувстваме по-добре, нали?
Не, не помагаше. Когато тя се отдалечи, отпих глътка вода. Направих го повече, за да си намеря занимание, отколкото от жажда, но осъзнах, че устата ми е пресъхнала. В момента, в който завинтвах капачката, чух бързи стъпки. Беше Ейнсли. Командирът спря пред мен и ме изгледа хладно, когато се изправих на крака.
— Ще говорим в караваната.
Качи се по стълбите и аз го последвах. Вътре имаше пластмасови столове, наредени около празна маса.
— Някакви новини? — попитах.
Ейнсли като че ли се поколеба дали да отговори.
— Не — каза най-сетне. — Все още се опитваме да установим връзка.
— Вътре има ли още някой?
Претърсването с кучето беше приключило за днес и бях видял един от екипите вън, но можеше в мазето да има други.
Ейнсли издиша шумно и ноздрите му се издуха.
— Освен главния ми инспектор и заподозрян с торба експлозиви? За щастие, не. Търсенето отиваше към приключване и затова болницата бе празна.
Завъртя един стол и седна. Направих същото. Сините му порцеланови очи ме пронизваха, но не извърнах поглед.
— Доктор Хънтър, бихте ли ми обяснили защо сте тук, а не в моргата?
Не очаквах този въпрос.
— Свърших там и дойдох да помогна за претърсването с кучето — отговорих.
Той продължи да ме гледа втренчено. При последния ни разговор ми беше наредил да докладвам не само на Уорд, а и на него. И двамата знаехме, че не го бях направил, но не ми пукаше.
— Разкажете ми какво се случи с Джесъп — каза най-сетне Ейнсли.
Така и направих, като се опитвах да извлека от паметта си всеки детайл. Ейнсли сигурно бе говорил вече с Уилън, но сега слушаше внимателно всички подробности, които можех да добавя.
— Опишете какво видяхте в чантата — прекъсна ме той.
— Правоъгълни блокчета от нещо, приличащо на мръсен бял маджун, и жици, стърчащи от тях. Джесъп го нарече хексоген.
Ейнсли въздъхна.
— Това е експлозив, който се използва при разрушаване на сгради. Можете ли да кажете колко блокчета видяхте?
— Не мога да определя, но чантата беше среден размер и изглеждаше тежка. Наполовина пълна. Имаше и бутилка водка.
Счетох за важно да спомена това, в случай че никой друг не е забелязал — алкохол и експлозиви е много лоша комбинация. Ейнсли кимна, сякаш потвърдих това, което вече беше чул.
— Как бихте описали психическото състояние на Джесъп?
Не бях достатъчно компетентен, за да дам такава оценка, но Ейнсли така или иначе не искаше професионално мнение.
— Ядосан, уязвен. Изпаднал в самосъжаление. Не показа никакво разкаяние за Кристин Горски или Адам Одуя.
— Мислите ли, че заплахите му са блъф?
Устата ми пресъхна.
— Не.
Порцелановите очи ме гледаха изпитателно.
— Спомняте ли си разговора ни тази сутрин за намесата в полицейски операции?
Поех си дълбоко въздух и издишах.
— Да.
— Тогава ще ми обясните ли какво си мислехте, че правите, като се предложихте за заложник на агресивно настроен заподозрян, въоръжен с торба с експлозиви?
Измъчвах се със същия въпрос, като се питах дали Уорд щеше да отиде, ако не го бях направил. Но тогава Джесъп щеше да вземе младата полицайка вместо нея, а аз щях да се упреквам, че не съм предприел нищо. Нямаше лесен отговор.
Отново се втренчих в студените сини очи и попитах: