— Вие какво бихте направили?
Ейнсли стисна устни, но не отговори. Изправи се, като изтръска нещо невидимо от безупречно изгладения си панталон. И преди бях забелязал да го прави — или очите му бяха по-добри от моите, или беше несъзнателен тик.
— Ще изпратя някого да снеме официалните ви показания и после сте свободен — каза. — Ще се погрижа да ви закарат у дома.
Досега не си давах сметка за това, но бях паркирал пред главната сграда на болницата, от вътрешната страна на отцепения в момента район. Колата ми щеше да остане там, докато кризисната ситуация не се реши.
По един или друг начин.
— Сам ще се прибера — отговорих аз.
— Както желаете.
Ейнсли си тръгна. Успях да се сдържа и да не попитам какво ще се случи сега. И без това нямаше да ми каже нищо, пък и аз вече се досещах. Специалист по преговорите с похитители щеше да се опита да говори с Джесъп, най-вероятно по телефона на Уорд, ако този на строителя беше изключен. Щяха да се опитат да го убедят да се предаде и да освободи заложничката си. Ако това се провалеше, трябваше да решат дали е по-рисковано да чакат, или да изпратят въоръжен отряд. В сграда лабиринт с размерите на „Сейнт Джуд“ това би било последна мярка.
Особено като се имаше предвид, че Джесъп може да е заредил експлозиви.
Мина цяла вечност, докато се появи цивилен детектив, който да ми вземе показания. Докато чаках, проигравах в главата си събитията на стълбището на болницата и се терзаех от мъчителни мисли какво ли се случва там вътре, докато аз чакам в празната каравана. Вратът и раменете ме боляха, докато седях и напрегнато се ослушвах за трясък от експлозия.
Но така и не го чух. След като подписах показанията си, ми казаха, че някой ще ме придружи през външния полицейски кордон и после мога да се прибирам. След още петнайсет минути все още никой не идваше. Омръзна ми да зяпам стените на караваната и излязох. Никой не ми обърна внимание, когато отворих вратата и слязох по стъпалата, но във въздуха се усещаше напрежение на очакване. Бях дошъл след обяд и докато съм стоял в караваната, навън беше започнало да се смрачава. Пред „Сейнт Джуд“ имаше поставени прожектори, които осветяваха строгата фасада, сякаш беше гигантска сцена.
Микробусът на Джесъп все още бе в подножието на стълбището, твърде близо до болницата, за да може полицията да се приближи. Вратата зееше отворена точно както я беше оставил — физическо напомняне за случилото се.
— Доктор Хънтър.
Обърнах се и видях Уилън. Подготвих се за ново мъмрене.
Но цялата енергия сякаш го бе напуснала. Инспекторът изглеждаше остарял с пет години за последните няколко часа и осъзнах, че вероятно се чувства почти толкова безполезен, колкото и аз. Сега всичко бе в ръцете на специалния отряд. Той трябваше да стои настрана, докато други действат.
— Не бях сигурен, че все още си тук — каза той. — Чуй, за по-рано… Може би бях…
Земята внезапно потрепери под краката ми и трусът накара сърцето ми да спре. Миг по-късно оглушителен трясък разтърси караваната до нас. Залитнах и се блъснах в Уилън. Цялата фасада на „Сейнт Джуд“ се разлюля и дъските, с които бяха заковани прозорците ѝ, се пръснаха. Парче дърво се стовари върху микробуса на Джесъп, като почти го преобърна, след което автомобилът изчезна в облак прах.
Сред какофонията от автомобилни аларми заваля дъжд от отломки, дрънчащи като градушка върху ламаринен покрив. Навсякъде наоколо хората скочиха на крака и ужасено се втренчиха в болницата.
Уилън отчаяно се облегна на караваната.
— О, не… — промълви.
Повече от половината от „Сейнт Джуд“ изчезна в облак прах.
29
Изнесоха първото тяло малко преди полунощ. Спасителната операция бе започнала още преди облакът прах, който се вдигна над отломките, да се уталожи. С мрачни лица, спасителите се опитваха да разчистят пътя към вътрешността на сградата, като носеха оборудване и апаратура от пожарни коли и микробуси. Монтираха нови прожектори на мястото на разбитите от експлозията, а сините светлини на аварийните автомобили придаваха на сцената леден оттенък. Старата болница беше смъртоносно ранена. Земята пред нея бе осеяна с отломки, стъкло и трески, разпръснати като паднали листа. Едното крило беше сринато, таванското помещение, където бяхме намерили Кристин Горски, и тайната стая под него — напълно унищожени. Другото крило, включително главният вход, все още се крепеше и бе запазило по-голямата част от покрива си. Но само външните стени оставаха непокътнати. Експлозията беше разрушила вътрешните стени и подове, при което голяма част от вътрешността се бе превърнала в огромна купчина натрошени камъни и мазилка. Прозорците бяха избити и на техните места зееха слепи, черни дупки, оградени с назъбени стъкла и счупени дограми.