В рамките на няколко минути след експлозията цареше пълна суматоха. Когато последните трясъци утихнаха, Уилън направи няколко крачки към болницата, но се препъна и спря, докато димът и прахът се разпръснаха и разкриха гледка към отломките.
— О, боже мой… — измърмори.
Ушите ми звъняха, а във въздуха се стелеше остра миризма, която усещах дълбоко в гърлото си.
— Как да помогна? — попитах.
Той ме погледна сякаш бе забравил кой съм.
— Стой тук!
После хукна към група полицаи, като крещеше заповеди. Пренебрегнах заповедта му и се отправих към разрушената болница, докато един полицай с бронежилетка не ме хвана за ръката.
— Ти! Къде отиваш?
— Да помогна — отговорих глупаво.
— Мислиш ли, че някой ще излезе жив оттам? Стой зад караваните!
След тези думи бързо се отдалечи. Беше прав, дадох си сметка, когато друга група униформени полицаи се втурнаха покрай мен. Нищо не можех да направя. Зашеметен, се върнах към караваните.
За разлика от мен, всички други изглеждаха целеустремени. Бързо се установи подобие на ред и скоро в далечината се чуха постепенно приближаващите сирени на пожарните автомобили. Седнах тежко на стълбите на караваната и се загледах с празен поглед към разрушената болница. Пред нея стоеше микробусът на Джесъп — със спукани гуми и покрит с прах и пепел. Вратата му висеше, а предното стъкло бе пробито от парчета шперплат, натрупани върху смачкания преден капак. Започна да ми се гади. Не мислех, че ще го направи. Въпреки всичко смятах, че Джесъп ще се вслуша в думите на Уорд и ще я пусне да си тръгне.
Не и това.
Облакът прах се уталожваше и някакво движение над болницата привлече вниманието ми. Над здравата част на покрива като струйки дим се издигаха тънки черни колони и се разпиляваха като ветрило на фона на тъмнеещото небе. Само да не се запали, помислих си и стомахът ми се сви. Но след като вятърът разпръсна праха, осъзнах, че това не беше дим.
Оцелелите прилепи бягаха от „Сейнт Джуд“.
С настъпването на нощта спасителната операция вървеше неуморно като добре смазана машина. Исках да помогна, но никой не прие услугите ми. Все пак не ми казаха да си тръгвам и затова останах. В един момент видях няколко полицаи и пожарникари да се събират около чертежите на сградата и не след дълго спасителите започнаха да влизат през главния вход. Скоро след това се появи Ейнсли с друг висок мъж с цивилно облекло и двамата влязоха в една каравана. Непознатият беше около четиресетте и вървеше сковано като човек, който преживява кошмар. Въпреки че не се бях срещал със съпруга на Уорд, не беше трудно да се досетя, че е той.
Един поглед към лицето му беше достатъчен.
Около час по-късно на главния вход настъпи оживление. Вратите му бяха разбити и сега той зееше като беззъба уста. Отвътре се чуха викове. Скочих на крака, когато видях санитари с празни носилки да тичат към входа.
Странна тишина обхвана всичко наоколо точно преди да изнесат тялото. Бях твърде далеч, за да видя каквито и да било детайли, но човекът в носилката беше покрит с платнище. Траурната походка на носачите, когато го сваляха по стълбите обаче, беше достатъчно показателна. На ярката светлина на прожекторите и заобиколено от високите каменни колони, шествието изглеждаше почти театрално. Отчаяно исках да разбера кой е. Погледнах назад и видях Уилън, който наблюдаваше мрачно сцената. Не бях виждал инспектора от малко след експлозията. Изглеждаше изтощен и ме погледна безразлично, когато бързо се приближих към него.
— Кой е това? — попитах.
Уилън отговори, без да сваля очи от бавното шествие:
— Джесъп.
Каза го без емоция. Леко си отдъхнах, докато гледах как товарят носилката в чакащата линейка.
— Ами Уорд?
— Все още нищо. По чиста случайност са го намерили. Бил е в мазето, на самия край, където са се сринали половината от горните етажи. Изглежда, че е поставил експлозивите, но не е бил наблизо, когато са се взривили. Нямало е… не са намерили друг наоколо, но ще отнеме няколко дни да разчистят отломките.
Лицето му отразяваше мрачния тон на гласа му. Думите му потвърдиха това, което вече знаех, но не исках да призная. Сега това беше операция за издирване, а не за спасяване.
Когато вратите на линейката се затвориха, Уилън се обърна към мен:
— Не очаквах да си още тук.
— По-добре тук, отколкото да чакам вкъщи.
Той кимна.