Спомних си тъмния вход на тунела, кръстосан със забранителна лента, и предупредителните знаци за азбеста. Затрупана сама под земята, сигурно е било адско преживяване.
— Според нея наистина ли е искал да го направи?
— Кой знае. Бил е пиян и не е разсъждавал разумно. Но той направи това, което заплашваше да направи, и ако някой заслужаваше тази сграда да се срути върху главата му, това е той — копелето убиец.
Не смятах да споря. Но въпреки умората и облекчението, нещо не беше наред.
— Защо я е пуснал? — попитах пак.
— Тя не каза. Може би защото е бременна.
— Това не е помогнало на Кристин Горски — изтъкнах, като си спомних, че младата жена е била зашеметена с електрошок и оставена да умре на тавана на болницата.
Степента на жестокост, очевидна в смъртта на Дарън Кросли и Мария де Соуза, дори жестокото убийство на Адам Одуя и безсърдечното пренебрежение към Миърс някак не се връзваха с факта, че Уорд бе оставена да избяга.
Уилън сви рамене, явно раздразнен.
— Може би съвестта му се е събудила, не знам. Направил го е, това е важното.
Прав беше. И сега не бе моментът да се съмнявам в този неочакван късмет. Скоро след това Уилън тръгна към болницата за по-официален разпит на Уорд. Тъй като колата ми все още беше в забранената зона, поръчах такси, което да ме вземе на портала, и тръгнах по дългата неосветена алея към главната улица. По средата спрях и се огледах. Прожекторите обливаха разрушената болница в бяло сияние, рязко очертаващо се на фона на черното небе. Подобно на руините на църквата в гората, по някакъв начин гледката изглеждаше естествена, сякаш „Сейнт Джуд“ винаги е била обречена на такъв край.
Обърнах ѝ гръб и си тръгнах за последен път.
Улицата зад полицейския кордон беше пълна с чакащи новинарски микробуси, камери и зяпачи. Минах с наведена глава покрай тях, пренебрегвайки гръмките въпроси, докато не видях таксито. Една упорита журналистка ме последва, но затръшнах вратата пред носа ѝ и казах на шофьора да тръгва. Без да обръщам внимание на гневния вик на жената, се облегнах на задната седалка. Исках само едно нещо — да се просна в леглото и да заспя.
Така и направих, докато Рейчъл не ме събуди. Накрая, след като се увери, че не съм ранен, тя насочи вниманието си към Уорд.
— Чудо е, че е жива. Бебето добре ли е?
— Доколкото знам, да.
Чух Рейчъл да си поема дълбоко дъх.
— Боже, когато чух по новините… Нали каза, че не е опасно?
— Така си мислех. Просто събитията се… развиват.
— Развиват? Господи, Дейвид, можеше да те убият!
— Просто бях свидетел, това е всичко. Уорд беше в болницата, не аз.
— А какво ще кажеш за опита за прегазване? В репортажа казаха, че е пострадал и участник в разследването. Можеше да си ти.
Не ѝ казах, че за малко не бе станало точно така, реших, че сега не е моментът да говорим за това.
— Добре съм. Наистина. Ако беше тук, сама щеше да се увериш.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — отвърнах объркано. — Исках само да кажа… че няма за какво да се притесняваш.
— Наистина ли? Разбирам от новините, че може да си загинал в експлозия, а после трябва да чакам няколко часа, за да се уверя, че си добре? И мислиш, че няма за какво да се притеснявам?
Разтрих тила си, удивен колко бързо разговорът ни премина в скандал.
— Слушай, съжалявам, че си се притеснила. Но не можех да направя нищо.
Това прозвуча неубедително дори за мен. Чух дъха на Рейчъл от другата страна на линията. Мълчанието се проточи, но не можех да измисля какво да кажа, без да влоша нещата.
— Не исках да се караме — каза тя по-тихо. — Това просто не е… Ще ти се обадя по-късно, става ли?
Връзката прекъсна.
След това и дума не можеше да става за сън. Когато погледнах през прозореца към дърветата в парка долу, небето вече просветляваше. Оттук се виждаше колко добре е защитено мястото, изолирано от съседите с високата ограда и електрическата врата. В този момент реших да се преместя обратно в стария си апартамент веднага щом успея да го уредя. Беше грешка да идвам тук и нямаше смисъл да оставам повече.
Беше ми писнало да се крия от призраци.
Горещият душ и закуската ми помогнаха да се почувствам по-човешки, въпреки че разговорът с Рейчъл все още не ми излизаше от главата. Нервното ми настроение се засилваше от недоспиването и от чувството, че съм в застой. Бях очаквал да продължа претърсването за трупове с обученото куче в „Сейнт Джуд“ още ден-два, но очевидно сега това нямаше да се случи. Нямах никакви планове и нямаше какво да правя. Не умеех да си запълвам времето с безсмислени занимания и въпреки че винаги имаше какво да правя в университета, този път не ми се ходеше там.