Уговорих се да се срещна с Уилън по-късно и затворих телефона. Все още чувах стъпките на Лола горе. Станах неспокойно и се приближих до бюфета, пълен със снимки.
Това беше първата възможност да ги разгледам отблизо, без разсейващото присъствие на сина на Лола. Бюфетът наистина приличаше на светилище, помислих си. Освен снимките в рамки имаше всякакви сувенири от детството на Гари Ленъкс. Плувни свидетелства и сертификат за завършен курс по зидарство и дърводелство, който приличаше на домашна дървена кутийка за бижута. Имаше дори избледняла картичка за Деня на майката, на която с детски почерк беше написано послание.
След това, което му се беше случило, бе разбираемо защо Лола скърби за сина си. Но дори и така да беше, неволно или не, беше жестоко да му причинява това, на което го бе излагала досега. „Горкият“ — помислих си, докато гледах една снимка от училище. Беше избледняла и показваше Гари Ленъкс на тринайсет или четиринайсет. Изглеждаше адски притеснен в прекалено тясната униформа и дискомфортът му беше очевиден въпреки пресилената усмивка, която разкриваше кривите му зъби. Личеше, че още тогава е бил дебел, но на по-късните снимки бе качил още. Контрастът с изпития мъж, когото бях видял да лежи в леглото, беше шокиращ.
Взех една снимка на Ленъкс с униформа на санитар. Беше една от най-големите и явно бе правена, когато все още е бил тийнейджър. Вероятно скоро след като е започнал работа в „Сейнт Джуд“. Беше едър, тромав младеж, със същата стеснителна усмивка. Върнах снимката на мястото ѝ и понечих да се обърна, но изведнъж замрях. Нещо не беше наред. Взех я отново и я разгледах по-внимателно. Усмивката му не беше същата. Зъбите му вече не бяха криви. Виждаше се и на други снимки, правени, когато е бил по-голям. Макар че това не изглеждаше да е увеличило самочувствието му, по някое време той явно си беше оправил зъбите.
Постепенно осъзнах какво означава това, по костите ми пробяга смразяващо усещане още преди да знам причината за него. Отново погледнах по-старите снимки, на които младият Гари Ленъкс беше все още с криви зъби. После — пак тази в ръката ми. Предните зъби изглеждаха твърде идеални и равни, за да са изправени с помощта на шини и на нито една снимка той не носеше такива. Имаше само преди и след. Значи по-скоро бе използвал корона или мост. Или частична протеза.
Казах си, че това не означава нищо, но интуицията ми говореше друго. Гари Ленъкс беше на около трийсет, което съответстваше на възрастта на изгорелите останки от котела. Въпреки че най-новите снимки тук бяха от времето, когато е бил някъде около двайсет, можех да преценя как би трябвало да изглежда като възрастен. Едър мъж. Висок на ръст, с плътни кости.
Коренно различен от парализирания клетник, за когото Лола твърдеше, че е синът ѝ.
Независимо дали бях прав или грешах, Уилън трябваше да знае. Оставих снимката и извадих телефона, за да му се обадя. Но докато търсех номера на инспектора, чух тежките стъпки на Лола надолу по стълбите. Отворих текстовия екран и бързо написах съобщение: „Виж зъб проф на ГЛ“. Натиснах „Изпрати“, като се надявах, че ще разбере, после бързо прибрах телефона и се обърнах точно когато вратата се отвори.
Лола спря, когато ме видя до бюфета. Очите ѝ отново се плъзнаха към снимките, които разглеждах, но не можах да преценя дали в погледа ѝ имаше повече подозрителност, отколкото преди.
— Той беше прекрасно момче, моят Гари.
Отдръпнах се от бюфета възможно най-небрежно.
— Кога е изгубил предните си зъби? — попитах.
Въпросът, изглежда, не я изненада. Тя влезе в стаята. Държеше сгънат вестник, но не видях чантичката ѝ.
— Когато беше на шестнайсет — отговори.
— Това е тежък период за такова изпитание. Как се случи?
Злобните очички ме гледаха втренчено.
— Копелето, което наричаше себе си негов баща, му ги изби. Твърдеше, че било нещастен случай, но знаех, че лъже.
Смразяващото напрежение, което бях почувствал по-рано, се върна по-силно отпреди. Бях предположил, че собственикът на частичната протеза е изгубил предните си зъби в резултат на насилствено събитие. Това, че са били избити от жесток баща, случайно или не, със сигурност беше насилствено.
— Имаше ли мост или протеза? — попитах.
— Какво ти дреме?
Сега подозрителността ѝ беше очевидна. Но бях спасен от необходимостта да отговоря, защото в този момент телефонът ми отново звънна и ме стресна за втори път.
Лола се усмихна презрително.
— Няма ли да вдигнеш?
Извадих телефона от джоба на якето си. Уилън. Сигурно бе получил съобщението ми, но сега не можех да говоря с него. Отмених обаждането, като включих телефона на тих режим, преди да го прибера.