Трупът, увит в найлон, все още бе там, където го бяхме оставили. Не се беше разместил от срутването, което направо ме изненада. Заобиколих останките на жената, като се почувствах леко гузно, че сме я оставили тук сама. Но сега живите имаха по-голяма нужда от внимание.
Внимателно се приближих до назъбения край на дупката. Нямах доверие на най-близко разположените плоскости и затова се хванах за една от носещите греди на покрива, преди да проточа врат и да надникна в помещението отдолу. Прахът бавно се издигаше към мен в ярката светлина от преобърнатия прожектор, но беше прекалено тъмно, за да видя какво има на дъното.
— Професор Конрад!
Нищо. Извадих телефона си от джоба на гащеризона и включих фенерчето му. Сенките неохотно се отдръпнаха и долу се очерта хаотична купчина от счупени дъски, мазилка и изолация. Наведох се още и се опитах да видя повече. Лъчът на фенерчето премина през нещо синьо. Върнах го назад, за да видя какво е. Трудно го различих, но се досетих: беше найлонов калцун, стърчащ изпод парче от изолация.
— Какво, по дяволите, правите?
За малко да си изпусна телефона. Държейки се здраво за гредата на покрива, погледнах назад и видях Уилън, който се приближаваше по плоскостите.
— Казах ви да не мърдате. Хайде долу. Веднага!
— Виждам Конрад.
Той се поколеба.
— Я да погледна.
Отдръпнах се.
— Разбрахте ли в коя стая е? — попитах.
— Още не. Долу е лабиринт. Трябваше да минем по друг коридор, а после да се върнем назад и всичко е разделено с панели и прегради. Трудно е да се ориентираш.
„Не би трябвало да е толкова трудно“, помислих си, но раздразнителното поведение на инспектора ясно показваше, че не се интересува от мнението ми. Той се хвана за същата греда, за която се държах и аз, наведе се и насочи фенерчето си към стаята долу.
— Чувате ли ме, професоре? — извика.
Не последва отговор.
— Виждате ли го? — попитах аз.
— Виждам нещо — промърмори той, като присви очи. — Прилича на крак. Може би ще успеем…
Шумът от стъпки по плоскостите ни извести появата на Уорд.
— Господи, Джак, какво, по дяволите, правиш? — изръмжа тя.
Обърнахме се и я видяхме да се приближава ядосано към нас. За първи път забелязах, че се движи твърде тромаво с широкия гащеризон.
— Съжалявам, госпожо, само…
— Вината е моя — казах ѝ. — Стори ми се, че чух стон.
— Какво, от това разстояние?
Тя ме погледна скептично. Започнах да се чудя дали не ми се е сторило. Но бях чул нещо.
— Виждаме го долу — каза Уилън и с това ми спести други обяснения.
— По дяволите. — Уорд погледна останките на жената и рязко си пое дъх. — В съзнание ли е? Моля те, кажи ми, че още диша.
— Не мога да преценя. Затиснат е под половината таван и не мърда.
— Дай да видя.
— Стига, госпожо, опасно е — предупреди Уилън. — Не трябва да сте тук.
Не знам кое ме изненада повече — фактът, че той каза подобно нещо на началника си или че Уорд не му откъсна главата за това.
— Кажи ми нещо, което не знам — измърмори тя, като се хващаше за гредите на покрива за равновесие. Спря до тленните останки, заобиколени с плоскости, като все още дишаше тежко под маската. — Идва екип от пожарната със спасително оборудване. Както и линейка и медици, но все още не можем да го намерим, по дяволите! Господи, това е нелепо!
— Мога да сляза… — започнах аз.
— Не! — възкликнаха Уорд и Уилън в един глас. Тя поклати глава.
— Пожарникарите ще дойдат скоро. Те имат подходящо спасително оборудване.
— Дотогава може да е мъртъв.
— Мислиш ли, че не знам?
Уилън се изкашля.
— Не искам да го казвам, но доктор Хънтър е прав, госпожо. Не знаем какво е състоянието на Конрад, а на пожарникарите им трябва време, докато дойдат и качат тежките си съоръжения. Мога поне да сляза и да видя какво е положението.
Уорд се втренчи в пода, като държеше ръце на кръста си.
— Добре, действай.
Извика на подчинените си долу и те бързо качиха друга телескопична стълба при нас на тавана. Уорд не позволи на повече от двама-трима служители да се качат, за да сведе до минимум риска от ново пропадане. Неохотно ми позволи да остана, след като изтъкнах, че медицинското ми образование може да е полезно, докато пристигнат парамедиците.