— Вече няма да ти трябва.
Затворих очи в отчаяние. Но разсейването я накара да забрави за черната тръба. Не че имаше нужда от нея, краката ми вече бяха на вратата на мазето. Лола постави ръце на кръста си и ме погледна, сякаш обмисляше последното си усилие.
— Така. Почти стигнахме.
Пое си дълбоко дъх и понечи да прескочи краката ми, за да ме завлече през последните няколко сантиметра. Когато го направи, с усилие, породено от отчаяние, вдигнах ръката си, за да я хвана за глезена. Напразен опит. Ръката ми увисна безсилно и успях само да я плесна по крака.
— Така ли? — изръмжа тя. — Искаш още, а?
Ядосано се завъртя, за да се измъкне, и тогава другият ѝ глезен се закачи в протегнатите ми крака. Тя се ококори, олюля се и залитна към зеещия вход на мазето. Вкопчи се във вратата, която се завъртя към нея. Вратата се удари в тялото ми и рязко спря. Ръката на Лола се изплъзна и тя политна надолу с вик, който бързо се изгуби в шума от търкаляне по стълбите и серия по-силни удари.
После настъпи тишина.
Лежах на входа на мазето и сърцето ми блъскаше. Почти очаквах да чуя движение и стъпки нагоре по стълбите. Но не чух нищо. Добре, не можеш да останеш тук. Време е да направиш нещо. Опитах се да седна, но успях само да се обърна на една страна. Лежах и едва си поемах дъх. Не чувствах тялото си, беше вцепенено и едновременно с това изгаряше. Ушите ми бучаха и сърцето ми все още туптеше твърде бързо. Запази спокойствие. Дишай дълбоко и запази спокойствие. Вдигнах глава и видях стационарния телефон на Лола на бюфета. Ако успеех да стигна до него и да го сваля на пода за жицата, можех да повикам помощ. Протегнах ръка, която беше като от дърво, и се опитах да пропълзя по пода. Бученето в ушите ми се засили и сърцето ми се разтуптя още по-силно. Чувствах думкането му в гърдите си. Ритъмът му беше неравномерен и накъсан и стаята постепенно се изпълни със сива мъгла. Само не припадай! Още не, не сега! Без да свалям очи от телефона, отново се опитах да пропълзя до него.
Беше недостижим, все едно се намираше на километър от мен. Бученето ставаше все по-оглушително. Изпълваше главата ми и аз отново легнах. Вече не чувствах тялото си. Отначало това ме притесняваше, но в същото време ми донесе облекчение. Обзе ме странно чувство за покой. Значи това е краят, помислих си, когато зрението ми започна да се замъглява. Стана ми мъчно за Рейчъл, после си спомних Кара и Алис. Чух смеха на дъщеря си и преди сивотата да премине в мрак, се усмихнах, като си представих, че ме чакат вкъщи.
32
— Казаха ли на приятелката му? — попита Уилън.
Уорд се размърда на стола, като се опитваше да намери по-удобна позиция за корема си.
— Все още не — отговори. — Знаем, че не е в страната, но не успяхме да се свържем с нея.
Седяха до прозореца. И двамата изглеждаха уморени — напрежението от последните събития беше очевидно на лицата им. От двамата Уилън изглеждаше по-зле — светлината от прозореца и луминесцентната лампа над главата му издаваха всеки час пропуснат сън. Уорд изглеждаше малко по-отпочинала, но свежите драскотини и лилавата синина на едната ѝ буза бяха красноречиви.
— По-добре да го чуе от нас, отколкото да го види по новините. — Уилън наду бузи. — Какво, по дяволите, си е мислил, че ще постигне, като се върне у Ленъкс?
— Сигурно я е съжалил. И се е чувствал отговорен, предполагам. Имайки предвид, че той ни каза за Лола и сина ѝ… Ако не беше той, все още можеше…
Тя замълча и погледна към леглото.
— Чуваш ли ни?
Опитах се да отговоря. Устата ми беше пресъхнала и отначало нищо не се получи.
— Какво правите тук?
Гласът ми беше дрезгав.
Уорд се усмихна.
— И аз се радвам да те видя.
— Казвам… — Преглътнах, опитвайки се да овлажня устата си. — … Ти не трябва ли да си на легло?
— Пробвах, но ми стана скучно — отговори безгрижно, но през лицето ѝ мина сянка. И после изчезна. Усмихна се уморено. — Добре съм. Освен това имам твърде много работа да се опитвам да те държа далеч от неприятности.
Понечих да се надигна в леглото, но бързо се отказах.
— Кой ден сме днес? — попитах.
— Петък.
Да, така беше: бях забравил, че вече питах сестрата, когато се събудих сутринта. Мислите ми все още бяха объркани, но си спомнях, че бях у Лола в сряда. Губеше ми се цял ден.
— Как се чувстваш? — попита Уорд.
Странно беше първата дума, която ми дойде наум. Светлината пронизваше очите ми и цветовете бяха твърде ярки. Всяко движение изискваше съзнателно усилие, сякаш тялото ми вече не беше програмирано правилно. На всичкото отгоре се чувствах беззащитен като коте и усещах болка навсякъде. В горната част на бицепса и торса, където болката бе по-фокусирана, имах поставени превръзки за изгаряне, а на гърдите ми бяха прикрепени ЕКГ сензори. Тънки проводници водеха от тях до монитора над леглото.