Уорд се усмихна мрачно.
— Полицай Хендрикс ни каза за него. Тя ти е голяма почитателка, след като предложи да станеш заложник вместо нея.
Това беше опит да сменим темата с нещо по-ведро. Но в този случай имаше още много неизяснени неща.
— Джесъп каза ли нещо, когато бяхте с него в „Сейнт Джуд“? Даде ли някакво обяснение?
— Той беше жалък пияница, който съсипа живота си и сам си е виновен за това! — избухна Уилън. — Ако имаше малко достойнство, щеше да се самоубие, а не да прави шоу!
— Всичко е наред, Джак — успокои го Уорд. Въздъхна. — Не, не каза почти нищо. Но ако беше садистичен убиец, както си мислехме, нямаше да ме пусне просто така. Дори не съм сигурна, че искаше да взриви „Сейнт Джуд“. В състоянието, в което беше накрая, не мисля, че осъзнаваше какво върши. Може да е било по грешка.
— На твое място бих си спестил състраданието. Той за малко не те уби — заупорства Уилън. — Не ти даде достатъчно време да се измъкнеш. Ако не беше този тунел… Е…
Замълча, почервенял от гняв. Но този път бяхме на едно мнение.
— Дори ако Джесъп не е убил хората в „Сейнт Джуд“, той блъсна Адам Одуя — изтъкнах, чувствайки, че речта ми започва да се завалва от умора. — И за Даниел Миърс няма да е голяма утеха, когато разбере, че е станал случайна жертва.
Атмосферата в стаята изведнъж се промени. Погледнах ги и забравих умората.
— Какво е станало?
Уорд се обърна към Уилън:
— Джак, ще ни оставиш ли за малко насаме?
— Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Изчакай ме отвън.
— Сигурна за какво? — попитах я, когато Уилън излезе от стаята. — Какво има?
— Не исках да ти казвам още, но намерихме колата, използвана при нападението. В изоставена кариера покрай магистрала М20. Изглежда, че колата е била открадната и шофьорката или е изгубила управление, или умишлено е скочила през мантинелата. И в двата случая е загинала на място.
Устата ми пресъхна.
— Шофьорка?
Уорд ме погледна със странно изражение.
— Била е Грейс Страчън.
33
Изписаха ме след два дни. Рейчъл ми донесе дрехи и ме върна в „Балард Корт“. Светът извън болницата изглеждаше малко нереален. Въпреки че беше облачно, дневната светлина прободе очите ми. Всичко изглеждаше прекалено ярко и прекалено шумно, сензорно претоварване от звуци и цветове — още една последица от издевателствата на Лола, която ме увериха, че ще мине с течение на времето. Макар че при някои отнемало повече време. В колата почти не говорихме.
— Добре ли си? — попита Рейчъл, докато чакахме на един светофар.
— Да.
Мълчаливо наблюдавахме смяната на светлините.
Влязохме в апартамента. Рейчъл бързо пусна музика и започна да шета в кухнята. Влязох в хола, но забравих какво щях да правя. Постоянно се случваше, макар и не толкова често, колкото в последните дни. Хващах се, че мисля за нещо и изведнъж не можех да си спомня за какво.
Отидох на прозореца и погледнах надолу към улицата. Дърветата бяха изгубили голяма част от листата си, а тротоарите бяха тъмни и блестяха от дъжда. Колите, паркирани отвън, изглеждаха твърде малки, за да са истински — като колекция от моделчета.
— Защо не седнеш? — каза Рейчъл, като ми донесе чаша от кухнята. — Направих ти кафе, докато приготвям обяда. Знам колко мразиш кафемашината, затова купих кафеварка. Така няма да се налага да пиеш само разтворимо кафе.
— Нямам нищо против разтворимото — отговорих, без да се замислям.
— Е, сега имаш и двете. — Тя въздъхна. — Извинявай. Просто… много си мълчалив. Не знам какво да кажа.
Насилих се да се усмихна.
— Просто съм уморен.
По лицето ѝ пролича, че не вярва в думите ми, аз също не си вярвах.
— Искаш ли да поговорим?
— Не — отговорих и пак се обърнах към прозореца. Достатъчно трудно беше дори само да мисля за последните събития. Знаех, че отчасти това е реакция на случилото се с Лола. Щеше да отнеме време, докато се възстановя психически и физически от електрошока, а споменът какво е да си парализиран и безпомощен все още ме докарваше до паника. Но бях готов за това. То беше естествена реакция, нещо, което можех да разбера и с което можех да се справя.
Казаното от Уорд в болницата бе това, което не можех да приема.
— Мислим, че Грейс Страчън те е следила от месеци — каза тя, когато Уилън излезе от стаята. — Все още се опитваме да проследим движенията ѝ, но изглежда, че е живяла в чужбина. Няма как да е останала незабелязана през цялото време тук, във Великобритания, затова смятаме, че е напуснала страната, след като те намушка.